Черепният трон
- Автор: Бретт Питер В.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черепният трон». Краткое содержание книги:
— Крайно време беше — рече тя. — Вече почвах да си мисля, че ще трябва да те чакам цяла нощ да свършиш.
Лийша сложи ръце на хълбоците си. Вече се изморяваше лесно и споровете с всички упорити жени в Хралупата едновременно бяха изцедили цялата ѝ енергия и търпение. Единственото нещо, останало неизцедено, беше мехурът ѝ, който щеше да се пръсне. Не беше в настроение да се разправя с Рена и надутото ѝ самочувствие.
— Може би ако ме беше предупредила, че ще идваш, вместо да се промъкваш тайно в дома ми, Рена Бейлс, вероятно щях да те посрещна.
Тя наблегна на думата вероятно.
— Извинявай, че не уважих защитите ти — рече Рена. — Не исках останалите да ме видят.
— И защо не? — попита настоятелно Лийша. — След изчезването на Арлен само ти им даваш надежда, а после заминаваш за няколко седмици. Къде беше, Ядрото да те вземе?
Рена скръсти ръце.
— Бях заета.
Лийша изчака за подробности, но Рена просто я гледаше предизвикателно.
— Добре — намеси се Роджър, заставайки между тях. — Всички имат големи цици. Защо не спрете да си ги мерите и да седнем да поговорим? — Той бръкна в шарената си торбичка с чудеса и измъкна малко глинено мускалче. — Имам малко коузи да стопи леда.
— Нощ, само това ни трябва. — Лийша беше взела някои от най-лошите решения в живота си под влиянието на алкохола. — Моля, седнете. Аз ще пийна чай.
Рена вече беше взела мускалчето и отпи, отмятайки главата си назад. Лийша си мислеше, че след подобна глътка ще бълва огън, но Рена само леко се закашля и върна шишенцето на Роджър.
— Създателю, определено имах нужда от това.
Лийша сложи чайника на огъня и подреди чаши и чинийки на един поднос. Главата ѝ пулсираше от болка, но нищо не можеше да се сравни с натиска ниско долу в корема ѝ. Тя погледна към тоалетната, но не можеше да си позволи да изпусне нито дума. Също като Арлен, и Рена имаше навика да изчезва за миг, когато човек отместеше погледа си от нея.
— Радвам се, че си добре — тъкмо казваше Роджър, когато тя се върна при тях в дневната. — Когато не се появи по Новолуние, всички се уплашихме, че се е случило най-лошото. Истинско чудо е, че оцеляхме без теб.
— Мозъците нямаше да дойдат в Хралупата миналото Новолуние — каза Рена. — Имаха си друга работа.
— Каква работа? — попита Лийша. — Стига с тези капризи. Къде беше? Къде е Арлен?
— След тази вечер не очаквайте да видите никой от нас — отвърна Рена. — Хралупата ще трябва да се научи да се справя сама. Ние сме причината за появата на мисловните демони. Ние ги привличаме.
Лийша се втренчи в нея и остана така дълго време. Това определено беше добро обяснение за изчезването на Арлен. Ако привличаше вниманието на мозъците към Хралупата, той щеше да се отдалечи колкото се може повече от нея.
— Защо?
— Мисловните демони приемат цялата тая история с Избавителя също толкова сериозно, колкото и пастирите — отвърна Рена. — Умират си от страх. Наричат ни обединители. Такива, които стават по-силни, когато събират последователи. Нямаше да се откажат, докато не ни видят сметката, а вие не сте готови за такова демонско внимание. Трябва ви време да напълните Хралупата.
— Значи, Арлен уби Ахман и се скри? — попита настоятелно Лийша. — Какво ще им попречи сега да тръгнат след Тамос?
Рена махна презрително с ръка. Лийша се притесняваше за любовника си.
— Мозъците изобщо няма да обърнат внимание на графа, освен ако не се научи да изстрелва мълнии от задника си. — Тя се взря многозначително в тях. — Вие двамата, от друга страна, трябва да сте внимателни. Мозъците знаят кои сте. При сгода ще ви нападнат.
Лийша почувства как лицето ѝ се смрази. Роджър изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се подмокри.
— Откъде знаеш?
Рена отвори уста, но Роджър отвърна вместо нея.
— Тя е права. Сам го усетих по Новолуние. Щом излезех извън защитата, всички демони на полето се обръщаха едновременно към мен. Сякаш имах пламтяща мишена на гърдите си.
Лийша си представи стотици студени ядронски очи, вперени в нея и уязвимия живот, който носеше в себе си. Детето едва ли беше по-голямо от свитото ѝ кутре, но тя можеше да се закълне, че го усети как ритна. Мехурът ѝ крещеше, че иска да го изпразни, но тя стисна бедра и го пренебрегна.
— Значи, ще оставите Хралупата на милостта на демоните, ще си тръгнете и… какво? Ще се наслаждавате безгрижно на медения си месец?
— Ядроните не проявяват никаква милост, билкарке — каза Рена. — Ти би трябвало най-добре да го знаеш. Не ми казвай, че не ме е грижа. Никой не се е отнасял толкова мило с мен, колкото хралупарите. Това, че ме няма тук, не означава, че всяка ядронска нощ не се бия за тях.