Черепният трон
- Автор: Бретт Питер В.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черепният трон». Краткое содержание книги:
Няколко секунди по-късно светлината угасна и Аманвах изтупа ръцете си от праха, в който се беше превърнала костта. Сиквах отново пристъпи напред и ѝ поднесе купа с топла вода и парче плат. Аманвах го взе, избърса внимателно засъхналата кръв и мастилото и отстъпи назад.
Из амфитеатъра се разнесоха ахкания. Всички можеха да видят, че виолетово-черната кожа на Мейкън беше станала бледорозова и раната беше изчезнала.
Алса избута Лийша встрани и бързо отиде да огледа воина; протегна ръка и започна да опипва, натиска, щипе и мушка плътта, по която не се виждаха никакви белези. Накрая вдигна глава и погледна към Аманвах.
— Това не е възможно.
— Всички неща са възможни, ако това е волята на Еверам, господарке — каза Аманвах. Тя се обърна и заговори на целия Събор: — Аз съм Аманвах, първа съпруга на Роджър асу Джесъм ам’Кръчмар ам’Хралупа. Ние сме красиянки, да, но моята сестра съпруга и аз вече сме от племето на Хралупата. Вашите воини са наши воини и затова всеки, който се изправи срещу алагаите, става задължение на дама’тингите. С помощта на магията на хора мнозина от онези, които е могло да умрат, ще бъдат спасени, а мнозина, които са останали сакати, ще могат да се бият отново. Утре вечер Мейкън ам’Орчард отново ще вдигне копието си и редом с братята си ще защитава провинция Хралупата. — Аманвах се обърна и погледна в очите билкарката Алса. — Ако ми позволите, ще ви науча и вие да го правите.
Отвън, на двора, Роджър не можеше да чуе какво говореха на Събора, но тренираното му ухо успяваше да различи гласовете и тона им, най-вече на Лийша. Часове наред я бе обучавал как да проектира гласа си пред публика като жонгльор. Лийша възприемаше добре уроците, особено когато можеше да изучава майсторските изпълнения на графа. Тамос можеше да говори с нормален тон на стоящите близо до него, без останалите да чуят и дума, и да проектира шепненето си в цялата стая. Обучени още от малки да заповядват, кралските особи от форт Анжие можеха да засрамят цяла театрална трупа.
Роджър лично беше виждал колко бързо учтивият тон можеше да се превърне в порицание. Чрез една съвсем лека промяна, без да се губи и капчица от вежливостта и без никой да се почувства обиден, можеше да се изрази неудоволствие така, че всички в стаята да знаят какво поведение очаква от тях лидерът им.
Сега гласът на Лийша звучеше по същия начин. Учтиво. Почтително. И напълно под контрол.
От нея щеше да излезе великолепна графиня, щом Тамос престанеше да се скатава и да обяви неминуемата женитба. Надяваше се да е скоро. Ако на тоя свят имаше някой, който да заслужава поне малко щастие, това беше Лийша Пейпър. Нощ, дори Арлен си беше намерил съпруга, а той беше по-луд и от стадо мустанги.
Операционната утихна и той видя пулсиращите светлини от представлението на Аманвах. Когато приключи, гласът на неговата дживах ка се извиси над Събора, отеквайки в амфитеатъра с помощта на могъщо заклинание.
Аманвах не се нуждаеше от обучението на Роджър. Дори обикновените красиянци можеха да съперничат на анжиерския кралски двор в драматичните представления, а там, където Тамос бе издигнат като принц на херцогство, неговата първа съпруга беше направена принцеса на света. Тя завърши речта си с такъв тон на окончателност, че Роджър очакваше скоро след това жените да започнат да излизат, но Съборът продължи още няколко часа, докато те изнасяха речи, обсъждаха и спореха каква форма да приеме новата Гилдия на билкарките. Лидерството на Лийша изобщо не беше поставено под въпрос, но жените имаха какво да кажат за останалото.
Роджър нямаше нищо против да чака, подрънквайки разсеяно на цигулката си, докато в главата му се въртяха мисли за Кендъл. За аромата ѝ, за таланта ѝ, за красотата ѝ. За начина, по който се целуваше.
Беше се случило само преди няколко часа, но вече му се струваше като сън.
„Но не е — помисли си той. — Наистина се случи. Утре Аманвах ще посети майката на Кендъл и Ядрото ще се отприщи.“
Нервите му се изопнаха и Роджър засвири приспивната песничка, която му пееше майка му, докато не се успокои.
„И без това не могат да те прогонят от града — помисли си той. — Ти си магьосникът с цигулката на Защитения. Хралупата се нуждае от теб.“
Но нали вече им беше дал Песента на Новолунието. Наистина ли все още се нуждаеха от него?