Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Нямаше време за обяснения. Скочих, втурнах се към вратата и извиках в движение:
— Къде е килията?
Той ме последва с изваден пистолет, Биан тичаше до него. Изминахме дългия коридор за десетина секунди и за щастие асансьорът ни чакаше. Влязохме, Тайри натисна един бутон, вратата се затвори и започнахме да слизаме.
Тайри дълбоко си пое дъх и попита:
— Сега ми кажи — какво стана долу, по дяволите?
— Той говореше с някого. През вратата на килията, струва ми се. Доближи ухо — трябва да има отвор, нали? — и му пръснаха мозъка.
— По дяволите.
Нямаше начин да го ободрим, тъй че не се и опитахме. Очевидно специален агент Тайри вече разбираше, че е било голяма грешка да остави саудитците да контролират отделението. Не бях сигурен кой командва парада — той или Филис. Но ако нещата зависеха от него, картинката на екрана всъщност показваше как кариерата му отива на кино.
Вратата се отвори, ние изскочихме навън, завихме наляво и се втурнахме по дълъг коридор. Пак завихме наляво и попаднахме в зле осветено затворническо отделение с врати от двете страни.
В дъното на коридора петима въоръжени мъже със саудитски униформи пушеха и си бъбреха, сякаш нищо не се беше случило. Тайри незабавно вдигна пистолета и нареди:
— Хвърлете оръжието. Горе ръцете.
Деляха ни по-малко от петнайсет метра; те имаха пет пистолета, ние само един. Пространството беше тясно и стояхме като мишени на стрелбище.
Никой от саудитците не отговори, но и никой не направи заплашителен жест, което донякъде ме успокои.
— Нека опитам аз — предложи Биан.
Тя скорострелно заговори на арабски и петимата се вторачиха в нея, без да отговарят. Биан повтори същото, по-високо, по-бавно и по-натъртено. Единият саудитец отговори на арабски и последва кратък, отривист разговор, но никой не остави оръжието.
Биан ни уведоми:
— Човекът казва да се успокоим. Казва, че те са от добрите. Че сме от една и съща страна на барикадата.
— Не сме от една и съща страна — казах аз.
— Я виж ти.
— Кажи им, че са арестувани.
— Недей — възрази Тайри. — Те не са американски граждани. Нямам законното право да ги арестувам. — После прошепна настоятелно: — За бога, не ги притискай до стената. Те са повече от нас.
Добре казано. Но аз не обичам безизходицата, освен ако сам съм я причинил и има полза от нея. Човекът, с когото говори Биан, вероятно бе шеф на групата и аз се приближих към него, показвайки празните си ръце. Бяха убили моя затворник. Ние с Биан рискувахме живота си, за да го доведем, а сега се оказваше, че е било напразно. Бях ядосан, но нямах оръжие, а както изтъкна Тайри, те бяха повече от нас. Очевидно моментът изискваше дипломатически умения.
Човекът ме гледаше как се приближавам и отстъпи няколко крачки назад, към групата. Спрях на малко повече от половин метър — достатъчно близо, за да усетя в дъха му мирис на ментолови цигари и да мога да го сграбча, преди да натисне спусъка. Усмихнах се дружелюбно. Той отвърна с усмивка. Приятелски сложих ръка на рамото му и стиснах съвсем лекичко. Той се поотпусна. С всичка сила забих юмрук в слънчевия му възел; той изхърка, изпусна оръжието и падна на колене, дишайки като риба на сухо — преди дипломатическите усилия смятах за необходимо да уточня, че не сме от една и съща страна.
Отстъпих назад, огледах лицата на другите и забелязах, че са стигнали до същия извод, защото сега четири пистолета ме държаха на мушка. Е… дотук с дипломацията.
— Пуснете оръжието — наредих аз. — Веднага!
Това се нарича напрегнат момент. Само една грешна преценка би провалила всичко, а като огледах лицата им, засякох поне двама със склонност към грешки.
Но в този момент иззад ъгъла изскочиха петима американци с насочени пистолети. Навярно на идване бяхме минали край алармен бутон и Тайри предвидливо го бе натиснал.
— Кажи им, че всичко свърши — каза той на Биан с облекчение, после нареди на своите хора: — Обезоръжете ги и им сложете белезници.
Биан каза нещо на арабски, саудитците разбраха, че забавата е приключила, и един по един оставиха пистолетите си на пода. Това беше много добре, защото всички се целеха в мен.
Но очевидно секретността на операцията бе провалена. След броени минути всички наоколо щяха да узнаят за Али бин Паша, а смъртта му щеше да се разисква със седмици. Лоша работа е убийството — проваля и най-добрите планове.
— Къде е килията на Бин Паша? — попита Биан.
— Натам.
Втурнахме се към килията, макар че всъщност нямаше смисъл да бързаме. Тайри натисна бутона за автоматично отключване на вратата и я отвори. Докато влизахме в тясната стаичка, забелязах на вратата мъничък отвор с решетка — явно през него бяха пръснали черепа на Бин Паша. Острият металически мирис на прясна кръв изпълваше въздуха и ноздрите ни.