Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Да върна! Но на кого, боже мой?
— На господаря на тия пари, на краля.
— Но сам кралят ми даде всичко това!…
— Чакайте! Кралят не подписва платежните заповеди!
Мазарини премина от въздишки към стонове.
— Дайте ми опрощение на греховете — каза той.
— Невъзможно, монсеньор… Върнете, върнете парите — отвърна театинецът.
— Но щом ми опрощавате всички грехове, защо не ми простите и тоя?
— Защото ако ви простя, сам ще извърша грях, който кралят няма да ми прости никога, монсеньор.
След това изповедникът се изправи с важен вид и излезе също така, както беше влязъл.
— Боже мой!… — изстена кардиналът. — Елате тука, Колбер! Аз съм много болен, приятелю мой.
XLVI
ДАРЕНИЕТО
Колбер излезе иззад завесата.
— Чухте ли? — попита Мазарини.
— Уви, да, монсеньор!
— Нима той е прав? Нима всички тия пари са зле придобита собственост?
— Монсеньор, един театинец е лош съдия по отношение на финансовите въпроси — студено отговори Колбер. — Обаче възможно е, според неговите теологични идеи, ваше високопреосвещенство да е прегрешил. Човек прегрешава винаги… когато умира.
— Най-напред с това, че умира, Колбер.
— Това е вярно, монсеньор. Но пред кого смяташе театинецът, че сте прегрешили? Пред краля?
Мазарини вдигна рамене.
— Да, пред краля!… Като че ли не спасих държавата му и финансите му!
— Няма две мнения по тоя въпрос, монсеньор.
— Нали? Следователно аз получих съвсем законно награда за труда си, нали?
— Безспорно.
— И мога да оставя на семейството ми, крайно нуждаещо се, известна част… дори всичко, което съм спечелил!
— Не виждам никаква пречка за това, монсеньор.
— О, бях напълно сигурен, Колбер, че като ви запитам, ще получа добър съвет — каза Мазарини, светнал от радост.
Колбер направи педантична гримаса.
— Монсеньор — прекъсна го той, — трябва да се види добре дали в думите на театинеца няма клопка.
— Не! Клопка… защо? Театинецът е честен човек.
— Той помисли, че ваше високопреосвещенство е пред прага на гроба, защото ваше високопреосвещенство се допитваше до него… Стори ми се, че ви казваше: „Отделете това, което кралят ви е дал, от това, което сам сте си дал…“ Спомнете си добре, монсеньор, дали не ви каза нещо подобно. Това подобава на театинец.
— Възможно е.
— Ако е така, монсеньор, мисля, че монахът ви принуждаваше…
— Да върна? — извика Мазарини пламнал. — Ами да.
— Да върна всичко? Вие не мислите… Казвате същото, което каза изповедникът.
— Но ако върнете само една част, тоест частта на негово величество, монсеньор, това е съпроводено с опасности. Ваше високопреосвещенство е много изкусен политик, за да не знае, че сега кралят няма в хазната си и сто и петдесет хиляди ливри налични пари.
— Това не е моя работа — каза Мазарини тържествуващ, — а на господин суперинтенданта Фуке; през последните месеци ви давах да проверите всичките му сметки…
Колбер сви устни само като се спомена името Фуке.
— Негово величество — рече той през зъби — има само тия пари, които му събира господин Фуке; вашите пари, монсеньор, ще бъдат лакомо късче за него.
— Но най-после аз не съм суперинтендант на кралските финанси: аз си имам своя хазна… Разбира се, готов съм, за щастието на краля… да му завещая нещо… но не мога да ощетявам семейството си…
— Да му завещаете нещо… това ще ви обезчести и ще оскърби краля. Да завещаете една част на негово величество значи да признаете, че сте се съмнявали в законността на придобиването й.
— Господин Колбер!…
— Аз мислех, че ваше високопреосвещенство ми правеше честта да ми иска съвет.
— Да, но вие не знаете главните подробности на въпроса.
— Зная всичко, монсеньор; ето вече десет години как преглеждам всички стълбици от цифри, които се пишат във Франция, и ако с мъка съм ги набил в главата си, сега те стоят, там тъй здраво забити, че мога да кажи наизуст, цифра по цифра, колко пари се харчат от Марсилия до Шербург, като се почне от ведомството на господин Льотелие, който е умерен, и се свърши с тайните Дребни щедрости на господин Фуке, който е разточителен.
— Значи вие искате да хвърля всичките си пари в хазната на краля! — подигравателно извика Мазарини, у когото в същото време подаграта изтръгна няколко тежки въздишки. — Разбира се, кралят няма да ме укори за нищо, но ще се подиграва с мене, като яде милионите ми, и ще бъде напълно прав.
— Ваше високопреосвещенство не ме разбра. Аз съвсем не съм искал кралят да харчи парите ви.
— Но струва ми се, че вие казвате ясно това, като ме съветвате да му ги дам.