Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Кралицата майка се усмихна със скрита завист. Фуке схвана тайната й мисъл, поиска да я изпревари и каза:
— Такива коне, всемилостива господарке, са създадени не за поданиците, а за кралете, защото кралете никога в нищо не трябва да отстъпват на никого.
Кралят вдигна глава.
— Но, доколкото ми е известно, господин Фуке — прекъсна го Ана Австрийска, — вие не сте крал; нали?
— Ето защо, всемилостива господарке, конете само чакат знак на негово величество, за да влязат в конюшните на Лувър; и аз си позволих да ги опитам само от страх да не би да предложа на краля нещо, което не е, напълно достойно за него.
Кралят се изчерви силно.
— Вие знаете, господин Фуке — каза кралицата, — че при френския двор няма обичай поданиците да подаряват нещо на своя крал.
— Аз се надявах, всемилостива господарке — каза Фуке силно развълнуван, — че моята любов към негово величество, моето непрекъснато желание да му харесвам ще надтежат изискванията на етикета. Впрочем аз си позволих да предложа не подарък, а данък.
— Благодаря, господин Фуке — каза кралят учтиво, — много съм ви благодарен за намерението, защото действително обичам хубавите коне; но вие знаете, че никак не съм богат; знаете това по-добре от всички, защото сте мой суперинтендант на финансите. Колкото и да е силно желанието ми, аз не мога да купя толкова скъпи коне.
Фуке погледна гордо кралицата майка, която сякаш се радваше на неудобното положение, в което беше изпаднал министърът, и отговори:
— Разкошът е добродетел на кралете, всемилостиви господарю; именно разкошът ги прави подобни на бога; само с разкоша те могат да се издигнат над останалото човечество. С разкоша един крал храни поданиците си и им прави чест. От приятната топлина на кралския разкош кълни разкошът на частните лица, източник на богатства за народа. Като приеме подаръка от шест безподобни коня, ваше величество ще жегне честолюбието на тия, които отглеждат коне в нашата страна, в Лимузен, в Перш, в Нормандия. От това съревнование всички ще имат полза… Но кралят мълчи и следователно аз съм осъден.
През това време, за да прикрие смущението си, Луи XIV въртеше в ръце писмото на Мазарини, което още не беше погледнал. Най-после спря поглед на него и още след първия ред възкликна.
— Какво има, сине мой? — попита Ана Австрийска и се приближи живо до краля.
— Писмо от кардинала? — рече кралят, като продължи да чете. — Да, да, от него е.
— По-зле ли е?
— Четете сами — продължи кралят и предаде листа на майка си, напълно уверен, че тя няма да повярва на чудната новина, докато сама с очите си не Се убеди в нея.
Ана Австрийска прочете на свой ред писмото. Докато четеше, очите й заблестяха от радост, която тя се мъчеше напразно да скрие и която привлече погледа на Фуке.
— О, истинско дарение! — извика тя.
— Дарение? — повтори Фуке.
— Да — каза кралят, като отговори специално на суперинтенданта. — Да, чувствувайки приближаването на смъртта, господин кардиналът ми прави дарение на всичките си богатства.
— Четиридесет милиона! — извика кралицата. — Ах, сине мой! Ето една хубава постъпка от страна на господин кардинала! Тя ще опровергае всички зложелателни слухове. Тия четиридесет милиона са събрани бавно, а ще се върнат всички вкупом в кралската хазна: така може да постъпи само верен поданик и истински християнин.
И след като прочете още веднъж дарението, тя го върна на Луи XIV, който се разтрепера, като чу, че става дума за такава огромна сума.
Фуке беше отстъпил няколко крачки назад и мълчеше.
Кралят го погледна и му подаде също акта.
Суперинтендантът спря за миг високомерния си поглед върху дарението.
След това се поклони и каза:
— Да, всемилостиви господарю, виждам, това е едно Дарение.
— Трябва да се отговори, сине мой — извика Ана Австрийска. — Трябва да се отговори веднага.
— Но как, всемилостива господарке?
— С посещение на кардинала.
— Но едва преди един час се разделих с негово високопреосвещенство — каза кралят.
— Тогава му пишете, всемилостиви господарю.
— Да пиша! — рече младият крал с отвращение.
— Най-после, струва ми се, сине мой — продължи Ана Австрийска, — че човек, който прави такъв подарък, има право да очаква, че ще му благодарят веднага.
След това се обърна към суперинтенданта и попита:
— И вие ли сте на същото мнение, господин Фуке?
— Да, подаръкът си заслужава труда, всемилостива господарке — отговори суперинтендантът с благородство, което не избягна от вниманието на краля.