Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Божието милосърдие е неизчерпаемо — изгъгна театинецът.

— Ах — каза Мазарини, — ето и аз сам започвам да се плаша, че съм допуснал толкова неща, които всевишният може да накаже.

— Нали? — простодушно запита театинецът, като отстрани от лампата умното си лице, заострено като у къртица. Всички грешници са такива: най-напред забравят, а после си спомнят, когато е вече много късно.

— Грешници или рибари25? — попита Мазарини. — Не казвате ли тая дума с ирония и за да ме укорите за всичките генеалогии, които позволих да се съставят за моите прадеди… аз, син на рибар всъщност?

— Хм! — промърмори, театинецът.

— Това е първият ми грях, преподобни отче, защото позволих да изкарат, че родът ми води началото си от древните римски консули Геганий Мацерин I, Мацерин II и Прокул Мацерин III, за когото говори хрониката на Хаоландер… От Мацерин до Мазарини26 близостта беше изкусителна. Мацерин, умалително, значи слабичък. О, преподобни отче, днес Мазарини може да значи, уголемително, слаб като Лазар. Вижте!

И той показа измършавелите си ръце и крака, изсушени от треската.

— Че сте се родили в рибарско семейство, в това не виждам нищо лошо… — забеляза театинецът. — Та и свети Петър е бил рибар и е станал върховен глава на църквата, а вие, монсеньор, сте само кардинал. По-нататък, ако обичате!

— Още повече, че исках да хвърля в Бастилията някой си Буне, авиньонски свещеник, който искаше да обнародва генеалогия на Casa Mazarini, толкова прекрасна…

— Че никой не би й повярвал, нали? — прибави театинецът. — О, ако действувах в тоя дух, преподобни отче, тогава грехът щеше да бъде много тежък… грях на гордостта… друг грях.

— То е било излишък на ум, а за такива заблуди никой никога не може да бъде укорен. По-нататък, по-нататък!

— Бях стигнал до гордостта… Знаете ли, преподобни отче, ще се помъча да разделя всичко по смъртни грехове.

— Обичам хубавите подреждания.

— Много се радвам. Трябва да ви кажа, че през 1630 година… Уви! Тридесет и една година оттогава…

— Вие сте били на двадесет и девет години, монсеньор.

— Пламенна възраст. Аз си давах вид на войник и в Казал се хвърлях в престрелките, за да покажа, че яздя на кон не по-зле от всеки офицер. Наистина аз донесох мир на испанците и французите. Това изкупва донякъде моя грях.

— Съвсем не виждам грях в желанието на някого да покаже, че умее да язди — каза театинецът. — Това е много хубаво и прави чест на расото ни. Като християнин, хваля постъпката ви, че сте спрели проливането на кръв; като монах, гордея се с храбростта, проявена от един мой другар.

Мазарини кимна скромно с глава.

— Да — рече той, — но последиците…

— Какви последици?

— Е, тоя проклет грях — гордостта, има безкрайни корени… Откак се хвърлих между двете армии, откак помирисах барута й обходих фронта, почнах да гледам малко съжалително пълководците.

— А!

— Ето го злото!… И оттогава не можах да намеря нито един поносим.