Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Не, не, всемилостиви господарю! — възрази Ана Австрийска живо. — Тия, които са богати сега, при вашето царуване, са богати, защото вие сте пожелали това и аз не им се сърдя и не им завиждам; навярно те са служили добре на ваше величество, щом ваше величество им е позволил да се наградят сами. Ето какво исках да кажа с тия думи, за които, струва ми се, ме укорявате.
— Недай боже, всемилостива господарке, да укорявам някога в нещо моята майка!
— Впрочем — продължи Ана Австрийска — всевишният дава земните блага само временно; като противодействие на почестите и богатството всевишният изпраща страдание, болест, смърт. И никой — прибави тя с тъжна усмивка, която показваше, че прилага на себе си печалното правило, — никой не отнася богатството и величието си в гроба. Ето защо младите жънат това, което са посели за тях старите.
Луи слушаше с нарастващо внимание тия думи, които Ана Австрийска казваше очевидно за негово утешение.
— Всемилостива господарке — рече той, като гледаше втренчено майка си, — струва ми се, че вие искате Да кажете още нещо.
— Не, нищо, сине мой. Но вие забелязахте тая вечер, че господин кардиналът е много болен, нали?
Луи погледна майка си, като търсеше вълнение в гласа и, скръб по лицето й. Лицето на Ана Австрийска изглеждаше леко разстроено, но по-скоро от лични причини… Може би това разстройство се дължеше на рака, който започваше да гризе гърдите й.
— Да, да, всемилостива господарке — каза кралят, — господин дьо Мазарини е много болен.
— И това ще бъде голяма загуба за кралството, ако господ повика негово високопреосвещенство. Нали и вие сте на същото мнение, сине мой? — попита Ана Австрийска?
— Да, наистина, всемилостива господарке, това ще бъде голяма загуба за кралството — отговори Луи и се изчерви. — Но, струва ми се, опасността не е толкова голяма, а и господин кардиналът е още млад.
Кралят едва изговори това, когато камердинерът приповдигна завесата на вратата и застана на прага с хартия в ръка, като чакаше кралят да го запита.
— Какво има? — попита Луи.
— Писмо от господин Мазарини.
— Дайте.
И взе хартията. Но когато се готвеше да разпечата писмото, в галерията, в предните стаи и в двора се вдигна силен шум.
— Аха! — каза Луи XIV, който навярно знаеше причината за тоя троен шум. — Аз казвах, че има само един крал във Франция! Лъгал съм се: във Франция има двама крале.
В тая минута вратата се отвори и суперинтендантът на финансите Фуке се яви пред Луи XIV. Именно той вдигна тоя шум в галерията; именно неговите лакеи вдигнаха тоя шум в предните стаи; именно неговите коне вдигнаха тоя шум в двора. Освен това при преминаването му се чу продължителен шепот, който заглъхна дълго време, след като Фуке мина. Именно за тоя шепот съжаляваше толкова силно Луи XIV: той желаеше такъв шепот да се чува при неговото преминаване и да заглъхва подир него.
— Той не е истински крал, както си мислите — каза Ана Австрийска на сина си. — Той е извънредно богат човек, нищо повече!
Горчивината, която звучеше в думите на кралицата, издаваше нейната омраза; но Луи остана съвсем спокоен и хладнокръвен; на челото му не се появи дори най-лека бръчица.
Той кимна непринудено на Фуке и продължи да разпечатва писмото, дадено му от камердинера. Фуке забеляза това движение и с естествена, почтителна учтивост се приближи до Ана Австрийска, за да не пречи на краля.
Луи разпечата писмото, но не започна да го чете.
Той слушаше как Фуке правеше чудни комплименти на майка му за ръката й.
Лицето на Ана Австрийска се проясни и почти разцъфна в усмивка.
Фуке забеляза, че кралят не чете, а го гледа и слуша. Той се обърна веднага, но така, че все още продължаваше разговора с кралицата, а същевременно стоеше с лице към краля.
— Знаете ли, господин Фуке — каза Луи XIV, — че негово високопреосвещенство е много болен?
— Да, зная, всемилостиви господарю — отговори Фуке. — И действително той е много болен. Аз бях в имението ми във Во, когато получих известието за, тая внезапна болест; сметнах го за толкова важно, че веднага напуснах всичко.
— Тая вечер ли напуснахте Во, господине?
— Да, ваше величество, преди един час и половина — отвърна Фуке, като погледна часовника си, обсипан с диаманти.
— Преди един час и половина! — повтори кралят. Той можеше да владее гнева си, но не можеше да крие своето учудване.
— Разбирам, всемилостиви господарю, ваше величество се съмнява в думите ми; но аз пристигнах така скоро в Париж наистина като по чудо. Изпратиха ми от Англия три чифта коне — чудни бегачи, както ме уверяваха; наредих да ги поставят през всеки четири левги и ги опитах тая вечер. Те дойдоха наистина от Во до Лувър за един час и половина и ваше величество вижда, че не са ме излъгали.