Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Вие сте безочлив и нищо не виждате! — извика Мазарини ядосано. — Оттеглете се и чакайте заповедите ми!

Като каза това с чисто италианска живост, той изтръгна пакета от ръцете на Колбер и се върна в кабинета си.

Но гневът му не можеше да продължава вечно и кардиналът започна най-после да разсъждава.

Всяка сутрин, като отваряше вратата на кабинета си, Мазарини виждаше лицето на Колбер на пост зад пейката и това неприятно лице му искаше смирено, но упорито писмото на кралицата майка.

Мазарини не можа да издържи и се видя принуден да го върне. Той придружи това връщане с най-строго мъмрене, през което Колбер само разглеждаше, опипваше и дори миришеше хартията, буквите и подписа, сякаш имаше работа с най-големия фалшификатор в кралството. Мазарини го нахока още повече, а безстрастният Колбер, след като се увери, че писмото е истинското, си отиде, без дума да продума, като глух.

За тая постъпка той получи по-късно поста на Жубер: Мазарини не само не му се разсърди, но дори се възхити от него и пожела сам да има такъв верен човек.

Достатъчен е само тоя анекдот, за да се види какво представляваше Колбер. Ние ще видим как той ще се разгърне свободно в по-нататъшните събития.

Колбер успя да заслужи скоро благосклонността на Мазарини: стана му дори необходим. Чиновникът знаеше всичките му сметки, макар че кардиналът не му говореше никога за тях. Тая тайна свързваше двамата здраво; ето защо, като се готвеше да се яви пред господаря на оня свят, Мазарини искаше да вземе някакво решение и добър съвет как да се разпореди с имуществото, което беше принуден да остави на тоя свят.

И така след посещението на Гено кардиналът повика Колбер, накара го да седне и му каза:

— Да поприказваме, господин Колбер, и то сериозно, защото съм болен и може би скоро ще умра.

— Човек е смъртен — рече Колбер.

— Никога не съм забравял това, господин Колбер, и съм работил, като съм го имал предвид. Вие знаете, че натрупах малко имот…

— Зная, монсеньор.

— А на колко, според вас, възлиза приблизително тоя имот, господин Колбер?

— Четиридесет милиона петстотин и шестдесет хиляди и двеста ливри девет су и осем дение — отговори Колбер.

Кардиналът въздъхна дълбоко и погледна Колбер с възхищение, но си позволи да се усмихне.

— Явни пари — прибави Колбер в отговор на тая усмивка.

Кардиналът подскочи в леглото си.

— Какво значи това? — попита той.

— Това значи — отвърна Колбер, — че освен тия четиридесет милиона петстотин и шестдесет хиляди и двеста ливри девет су и осем дение, вие имате още тринадесет милиона, за които никой не знае.

— Уф! — промърмори Мазарини. — Какъв човек! В тоя миг главата на Бернуен се показа в отвора на вратата.

— Какво има? — попита Мазарини. — Защо ме безпокоят?

— Отецът театинец24, духовникът на ваше високопреосвещенство, пристигна: беше повикан за тая вечер — отговори камердинерът. — Той не би могъл да дойде пак у монсеньор а по-рано от други ден.