Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
— Прав си — отвърна Диерна. Мисли за старите кралски династии се въртяха в главата й. — Но уверен ли си, че ще е верен и на теб, както на родната си земя?
Каразий се изправи и се взря в очите й. Тя замря, защото долови внезапното напрежение между тях.
— Защо — попита той уморено — този въпрос те тревожи толкова?
Диерна мълчеше. Не знаеше как да му отговори.
— Ти самата не искаше за Британия император, а свещен крал от древна кралска кръв — продължи той. — Ти ме повика на твоя остров със силата на вълшебствата си, ти ми даде невеста от кралска кръв; ти ме убеди да погазя дадената клетва за вярност и да тръгна срещу родната си земя. Но Алектус е част от Британия. На него никога няма да му хрумне да се облече в отблъскващи варварски дрехи…
Сега и той си припомняше спора им в Кориниум. Усмивката му бе толкова тъжна, че късаше сърцето й, но в същия момент тя видя в очите му не само болка, но и наскърбена гордост.
— Може да съм роден варварин, Повелителко на Авалон, но не съм глупак. Винаги съм знаел, че за теб съм само средство за спасението на Британия. Но когато един занаятчия счупи сечивото си, не изоставя работата си, а взема ново. Можеш ли да ме погледнеш в очите и да твърдиш, че ще престанеш да се бориш за освобождаването на тези земи от римско владичество, ако аз се проваля?
Диерна установи, че очите й неочаквано се напълниха със сълзи, но не отклони погледа си. Той бе проявил търпение и достойнство и заслужаваше отговор на въпроса си.
— Не, не мога да твърдя това — прошепна тя, — но не забравяй, че нищо не става по моя воля, че и ти, и аз сме само оръдия, с които се изпълнява волята на Богинята…
— Защо плачеш тогава? — той пристъпи напред. — Диерна! Ако и двамата сме еднакво обвързани, няма ли поне веднъж да престанеш с опитите си да налагаш всекиму собствените си представи за дълг, няма ли поне веднъж да кажеш истината?
„Истината…“ мислеше тя в отчаяние. „Нима аз я знам? Може би дългът е единственото, което си разрешавам да видя?“
— Плача — прошепна тя най-сетне, — защото те обичам.
За миг Каразий замръзна на мястото си. Диерна видя как напрежението го напусна и той сведе глава.
— Любов… — той произнесе думата много тихо, сякаш не бе я чувал никога досега.
„Откъде накъде да ме обича?“ каза си Диерна.
— Няма значение — допълни тя припряно на глас. — Нали ме попита — и аз ти казах истината.
— Ти си Велика жрица на Авалон — свещена и недосегаема като весталките в Рим — той вдигна поглед към нея и тя потръпна цялата от силата на чувството, което бе изписано в очите му. Не, нямаше право да очаква от него любов, но не би преживяла омразата му.
— В истината няма нищо унизително — нито за мен, нито за теб…
Каразий продължаваше да я гледа, без да помръдне — като че ли лицето й бе книга, изписана на непознат нему език, в която се опитваше да чете за първи път.
— Не говорех като Велика жрица, а като жена… — прошепна тя. Очите й отново се напълниха със сълзи.
— Жена, която много отдавна не си е позволявала да изпитва никакви чувства? — каза той със слаба усмивка. — Императорът на Британия може да каже същото за себе си.
Всичко започна да се размива пред насълзените й очи. Чертите му сякаш се измениха — но тя го бе виждала такъв и преди, когато двамата се взираха в сребърното блюдо, високо горе, на върха на Тор. Изведнъж тя си каза напълно убедено: „Обичала съм този мъж и преди.“
Каразий се изправи. Постепенно излъчването му, поради което винаги изглеждаше най-внушителен сред всички мъже, където и да се озовеше, се върна. Това не бе императорската власт, каза си Диерна, а вековната сила на свещените крале. Той беше прав, когато й каза кого е търсела за спасител на Британия. Но свещеният крал, когото търсеше, не беше Алектус. Защитникът, който идеше от вековете, бе самият той.
Каразий отиде бързо към вратата и каза нещо на стражата отвън. След това я затвори плътно и се обърна към Диерна.
— Диерна… — произнесе той отново името й.
Сърцето й биеше като лудо, но силите я бяха напуснали. Не можеше да помръдне и пръст. Каразий се наведе над нея и започна да я целува, както жаден човек пие от чист планински вир. Тя въздъхна, притвори очи и когато той я притисна силно към себе си, почувства, че тя се отдава с всяка клетка на тялото си. Диерна трепереше, чувстваше болезнено всичко, което изпитваше и той, защото неговото желание бе и нейно. Сега й бе все едно дали е крал или император — защото за нея бе просто мъж.