По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
С разтоварването се заеха войници — процесът бе усложнен от факта, че никой не беше предупредил командира да намери ръкавици, каквито използваха африканците. Всяка клетка имаше отгоре телена дръжка, но маймуните бяха раздразнени и дращеха ръцете, които се опитваха да ги вдигнат. Войниците реагираха различно. Някои пляскаха с ръце, като се надяваха да сплашат маймуните и да ги укротят. По-умните свалиха униформените си якета и ги използваха за защита, докато носеха товара. Скоро войниците оформиха верига и една по една клетките бяха прехвърлени в няколко камиона.
Пренасянето беше шумно. Тази нощ температурата в Техеран бе едва десет градуса, много по-ниска от онази, с която бяха свикнали маймуните, и те реагираха с писъци и вой, които отекваха по рампата. Дори хора, които никога преди не бяха чували маймуни, не биха могли да ги сбъркат, но нищо не можеше да се направи.
Маймуните бяха откарани на север, което беше третото или четвъртото им — и последно — пътуване с камион. То бе кратко — първо нагоре по магистралата над построената по времето на шаха детелина, после на запад към Хасанабад. Тук имаше ферма, отдавна предназначена за същата цел, поради която беше извършено и пренасянето на маймуните от Африка До Азия. Фермата принадлежеше на държавата и се използваше като експериментална станция за опити с нови житни култури и изкуствени торове. Бяха се надявали, че произвежданите тук храни ще стигнат за новопристигналите, но все още бе зима и в момента не растеше нищо. Вместо това от югоизточния район на страната току-що бяха пристигнали няколко камиона, натоварени с фурми. Когато машините спряха до новата триетажна бетонна сграда, маймуните подушиха плодовете. Това само ги раздразни още повече, тъй като нито бяха яли, нито бяха пили вода, откакто бяха тръгнали от родния си континент, но поне им даде надеждата за ядене, при това вкусно, каквато се предполага, че трябва да е последната храна.
Гълфстриймът Г-IV се приземи в Бенгази точно по разписание. Пътуването всъщност беше преминало приятно, доколкото бе възможно при тези обстоятелства. Дори иначе неспокойните въздушни маси над централна Сахара сега бяха неподвижни. През повечето време сестра Жана Батист беше останала в безсъзнание и само на няколко пъти бе отваряла очи. Другите четирима души на борда също не се бяха чувствали удобно, тъй като предпазните костюми не им позволяваха да пийнат дори глътка вода.
Вратите на самолета изобщо не се отвориха. Вместо това до него се приближиха камиони с гориво и шофьорите им слязоха, за да закачат маркучи за капачките в дългите бели криле. Доктор Мауди все още беше буден. Сестра Мария Магдалина дремеше. Тя бе на възрастта на пациентката и почти не беше спала през дните, които посвети на приятелката си. Много лошо, помисли си Мауди, докато намръщено гледаше през прозореца. Не беше справедливо. Той вече не се насилваше да мрази тези хора. Веднъж се бе чувствал така. Беше смятал всички западняци за врагове на страната си, но тези две жени не бяха врагове. Родната им страна в общи линии се отнасяше неутрално към неговата. Не бяха и като африканските езичници анимисти, които не знаеха и не се интересуваха от истинския Бог. Бяха посветили живота си на служба в Негово име и двете го бяха изненадали, като проявяваха уважение към личните му молитви и вяра. Но най-много почиташе убеждението им, че вярата по-скоро е път към прогреса, отколкото приемане на предопределена съдба — идея, която не съответстваше точно на ислямските му принципи, но не бе и напълно противоположна на тях. Магдалина държеше в ръката си броеница — дезинфектирана, — която използваше, за да подрежда молитвите си към Мария, майката на Иисус Месията, почитана в Корана толкова силно, колкото и в собствените й съкратени писания, и прекрасен пример за подражание за жените…
Мауди тръсна глава и извърна очи от монахините, за да погледне навън. Не можеше да си позволи такива мисли. Имаше задача, а тук се намираха инструментите за изпълнението й. Единият от тях беше избрал участта си сам, а съдбата на другия бе предопределена от Аллах. Задачата на лекаря не зависеше от самия него и този факт се изясни когато камионите се изтеглиха от пистата, а двигателите на самолета отново се включиха. Екипажът бързаше, той също, за да изпълни трудната част от мисията си и да започне механичната. Имаше основание да се радва. Всички онези години, прекарани сред езичниците и тропическата жега, и нито една джамия на километри разстояние. Жалка, често осквернена храна, за която винаги се чудеше дали е чиста, или не, и никога не можеше да е съвсем сигурен. Всичко това беше останало зад него. А напред го очакваше служба на Господ и неговата страна.