Стоманеното сърце

— „Не знам дали те обичам“ — произнесе гласът ми. — „Каквото и да е това чувство, то е най-силното, което съм изпитвал от години. Благодаря ти.“

Записът спря. После започна да се върти отначало.

Влязох в стаичката. Меган седеше на пода в ъгъла и гледаше мобилния телефон в ръцете си. Намали звука, когато влязох, но не спря да гледа екрана.

— Имам таен видео и аудиозапис — прошепна тя. — Камерата е поставена в кожата ми, над окото. Задейства се, ако затворя очи твърде дълго или ако пулсът ми стане прекалено учестен или прекалено разреден. Изпраща материала в една от базите ми в града. Започнах да го правя, след като умрях първите няколко пъти. Превъплъщаването винаги е объркващо. Помага ми, ако мога да видя какво е довело до смъртта ми.

— Меган, аз… — какво можех да кажа?

— Меган е истинското ми име — каза тя. — Не е ли смешно? Смятах, че мога да го дам на Възмездителите, понеже онази личност, личността, която аз бях, е мъртва. Меган Тараш. Не е имала никаква връзка със Зарево. Била е просто обикновен човек.

Тя вдигна поглед към мен и на светлината на екрана на телефона й можах да видя сълзи в очите й.

— Пренесъл си ме по целия път — прошепна тя. — Гледах го, когато се преродих първия път сега. Не разбирах действията ти. Мислех си, че трябва да си искал нещо от мен. Сега виждам нещо различно в извършеното от теб.

— Трябва да вървим, Меган — казах аз и пристъпих напред. — Проф може да го обясни по-добре от мен. Сега просто ела с мен.

— Умът ми се променя — прошепна тя. — Когато умра, на следващия ден се прераждам в светлина. На случайно място, не където е било тялото ми, не там, където съм умряла, но наблизо. Всеки път е различно. Аз… не се чувствам като себе си, особено след това. Не съм тази, която искам да бъда. Няма смисъл. На какво вярваш, Дейвид? На какво вярваш, когато собствените ти мисли и чувства явно те мразят?

— Проф може…

— Спри — каза тя и вдигна ръка. — Не… не се приближавай. Просто ме остави. Трябва да помисля.

Пристъпих напред.

— Спри!

Стените изсветляваха, а около нас се надигаха пламъци. Подът зад мен се огъна и се повдигна. Залитнах.

— Трябва да дойдеш с мен, Меган.

— Още една крачка и ще се застрелям — каза тя и посегна към пистолета на пода близо до нея. — Ще го направя, Дейвид. Смъртта не е нищо за мен. Вече не.

Отстъпих с вдигнати ръце.

— Трябва да помисля за това — измърмори тя отново, загледана в телефона си.

— Дейвид — глас в ухото ми. Гласът на Проф. — Дейвид, изтегляме се сега.

— Не използвай силите си, Меган — казах й аз. — Моля те. Трябва да разбереш. Те те променят. Не ги използвай за няколко дни. Скрий се и умът ти ще се изясни.

Тя продължи да гледа екрана. Записът се завъртя отново.

— Меган…

Вдигна пистолета към мен, без да отмества поглед. Сълзите потекоха по бузите й.

— Дейвид! — ревна Проф.

Обърнах се и се затичах към коптера. Не знаех какво друго да направя.