Правилата на измамата
- Автор: Райх Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на измамата». Краткое содержание книги:
— Нямаш ли намерение да го спреш? Нали него преследваме?
— Не и днес, Маркус. Днес ти си главният заподозрян.
Около поляната се трупаха все повече хора. Неколцина от тях тичаха към мерцедеса, включително и един с пожарогасител в ръка. Рансъм вече не тичаше. Проправяше си път помежду им, скъсявайки пътя до избавлението си.
Фон Даникен забърза през поляната след него.
— Рансъм — извика той. — Спри! Чуваш ли ме?
Все повече войници и полицаи се трупаха наоколо с всяка изминала секунда. Към западната част на поляната си пробиваха път не по-малко от десет униформени ченгета, затваряйки обръча към горящата кола. Фон Даникен размаха ръце към тях.
— Той върви нататък — извика той и посочи към Рансъм. — С тъмния костюм. Високият чернокос мъж.
Полицаите отместиха погледи от Фон Даникен към Марти. Всички знаеха кой командва парада. Като един от седемте членове на Федералния съвет, управляващ страната, той беше важна държавна фигура. Не възнамеряваха да оспорват нарежданията му.
Марти излая някаква заповед към един от помощниците си, който веднага предаде съобщение по радиостанцията си. Събраните войници зарязаха Рансъм и се насочиха към Фон Даникен. Директорът на Служба за анализи и сигурност, един от най-висшите полицейски служители в държавата, подпря ръце на коленете си и търпеливо зачака собствения си арест като най-обикновен престъпник.
— Всичко е наред — каза той, останал без дъх. — Секунда само.
Маркус Фон Даникен се изправи и зарея поглед през заснежената поляна. В далечината, на Фона на ослепителната белота наоколо, се открояваха очертанията на тъмна фигура, черна като крило на гарван. После се изгубиха.
Рансъм беше изчезнал.
70.
Джонатан се придвижваше, търсейки прикритие в тъмни ъгли и уединени входове, мрачни алеи и пусти улички. Усещаше болка в главата си от взрива и беше сигурен, че е контузил няколко ребра. Ала усещането, че е на свобода, му действаше като ободряващ еликсир. Имаше само една цел — да се измъкне от града.
След като остави след себе си Джин и горящата кола, се изгуби сред навалицата от хора, привлечени от експлозията. Размина се с поне десетина полицаи. Никой от тях не му обърна внимание. Заради взрива, разбира се. Беше плъзнал слух, че заподозреният се придвижва с черен мерцедес. Същата кола, която стоеше сега на поляната, огъната и обвита в пламъци. Всички погледи бяха вперени в бурната клада и горките нещастници, заклещени вътре.
Джонатан пое по тясна странична уличка, покрита с потъмнял от мръсотия лед. Бързаше да се отдалечи от центъра. По улиците и тротоарите — ако това изобщо бе възможно — патрулираха повече полицаи и войници, отколкото когато пристигна в града. Наоколо гъмжеше от тях. Задминаваха го и бързаха нагоре по хълма. Стълбът от черен пушек ги привличаше като магнит. Охранителните екипи отстъпваха от червената зона като войската на генерал Кастър след битката при Литъл Биг Хорн.
Джонатан мина покрай няколко къщи, автомобилен сервиз и работилница за поправка на електроуреди. Струваше му доста усилия да се движи нормално. Едната му половина копнееше да хукне с всичка сила, а другата — да допълзи до някое мазе, да се свие на кълбо в ъгъла и да чака. Но най-лошо от всичко бе почти неконтролируемото желание да се оглежда за преследвачи. На няколко пъти имаше чувството, че чува стъпки зад себе си и се обръщаше, но не успя да види нищо подозрително.
Прекоси улицата и се спусна по стръмна пътека, криволичеща между дървени къщички. В дъното на хълма пътят се разширяваше. Отляво се простираше открита пързалка за хокей на лед, а отдясно — железопътна линия, водеща към гарата. Край релсите имаше паркирани полицейски коли. Очевидно нямаше да успее да се измъкне от Давос с влак.
Замисли се накъде да поеме. По-натоварените пътища предполагаха по-засилено полицейско присъствие. Нуждаеше се от спокойствие. Трябваше да помисли. Прескочи стобора, ограждащ продълговата дървена постройка с нисък покрив. Във въздуха се носеше воня на тор и кротко мучене на крави. Джонатан продължи към задната част на къщата.
Изведнъж спря.
Ето го пак онова усещане, като боцкане на иглички по тила му — сигурен беше, че някой го наблюдава…
Опря гръб до стената и надникна зад ъгъла в посока към пътеката. Пак не видя никого. Облегна глава на дървената ламперия и се опита да се успокои. Извади джоба си преносимата памет — неговият ключ към свободата. Оставаше му само да разбере у кого беше ключалката.