Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Вдигам го, но главичката му увисва. Вратът му е счупен и не мога да направя друго, освен да заплача.
Момичето се озовава до мен.
– Кървите! – проплаква тя, по-скоро като твърдение на очевидното. А след това поглежда надолу. – Ох.
Не мога да я виня за отвращението: бедният Амаду прилича на кълван от орли, защото кръвта ми се е стекла по него.
Отиват да извикат Бен Хаду, той се появява след доста време и изглежда възбуден и объркан. Поглежда кръвнишки първо Рафик, а след това мен, сякаш иска да ни убие на място, защото заради нас се е наложило да напусне вечерята на кралската маса и да обяснява на началника на охраната, че между мен и Рафик съществува отдавнашна вражда, но той лично ще гарантира доброто ни поведение отсега нататък.
– Колкото до Хамза, той е сменил вярата си, но като англичанин трябва да спазва вашите закони. Отведете го и правете с него каквото намерите за добре.
Когато оставаме насаме, Бен Хаду пита настоятелно:
– За какво е всичко това?
Следва дълга и напрегната тишина. Може би сега е моментът Рафик да ми отмъсти веднъж завинаги? Чакам да ме обвини: да размаха свитъка пред очите на Калайджията и да настоява дворецът да бъде претърсен за сина на султана, но тафраутинът ме изненадва, като държи устата си затворена. Той е добре запознат с отвращението на Бен Хаду към него и вероятно мисли, че посланикът има предпочитания към мен, освен това е налице и инцидентът в Хайд Парк... Но в този момент осъзнавам, че има вероятност свитъкът да не е у него, а в отсъствието му обвиненията му могат да заприличат на приказки на побъркан.
Може да е изгорен заедно с чантата ми или пък да е останал у Хамза. Във всеки случай аз не мога да го обвиня за кражбата.
Мълчанието и на двама ни довежда до безизходно положение и накрая Бен Хаду ни изнася гневна тирада, казва ни, че при следващата неприятност ще бъдем натоварени за Мароко на следващия кораб със заповед за сурово наказание при пристигането си. Повежда Рафик навън. На вратата се обръща и подхвърля:
– По добре иди да те прегледат – и сочи порязания ми врат, – попитай някой от прислужниците за лекар. – Бръква в джоба си, дава ми няколко монети и казва: – Това би трябвало да стигне.
Тръгва си, преди да съм погледнал надолу. В ръката ми има три жълтици. Достатъчни са да си купя доктор. Също и дъщеря му, и кучето на семейството. Е, може би малко преувеличих. Но сигурно се е почувствал виновен, трябва да е било заради вида на нещастната маймунка.
Измивам кръвта от Амаду и го увивам в парче плат. Момо ще бъде съкрушен, когато научи. След това сам зашивам раната на врата си – потръпвам и охкам – и правя превръзка върху кривия шев. Най-накрая слизам в кухнята, където откривам прислужницата Кейт да си топли краката на печката. Благодаря ѝ сърдечно, че е довела пазачите, и ѝ давам едната златна монета. Гледа я мълчаливо дълго време, а след това ми я връща и казва:
– Не мога да я взема, наистина не мога.
– Ще се радвам, ако я приемеш.
Тя обаче поклаща глава.
– Просто направих каквото беше нужно. Как е вратът ви?
– Само е одраскан, нищо повече.
– Одраскан? Направо шуртеше. Нека погледна.
Тя се тюхка над ръкоделието ми и внимателно докосва мястото.
– Ще остане белег.
– И ще ме загрози? – Смея се. – Ще го добавя в колекцията си.
– Къде са останалите?
– Твърде много са, че да ги броя – отвръщам уклончиво. – Искам да помоля за още една услуга. – За миг очите ѝ светват и с леко закъснение си давам сметка, че може би се надява да съм размислил върху неизказаното ѝ предложение. А ето че сега я обидих с парите си и я отбягвам за втори път. Откровено казано, нямам какво да предложа на жените. Притеснено я питам:
– Къде отведоха стражите англичанина от стаята ми, ренегата на име Хамза?
Тя ми казва, а аз съсредоточено се покланям и си тръгвам бързо, преди да съм объркал някого от двама ни още повече. Килиите са долу в подземието. Подкупвам един от пазачите със златна монета, за да ми позволи да се видя със затворника за десет минути.