Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Една от жените носи жълт колан и създава голяма суматоха, докато го сложи както трябва. Отвеждат я до един стол до прозореца с гледка към градината и нагласят гънките на роклята ѝ. Без да отмествам поглед от херцогинята, питам Джейкъб откъде е. Той назовава село, съседно на моето, което е невероятна изненада.
– Чичо ти е Айю Диара?
Той кимва, втренчен напред.
– Беше ми близък приятел. – Двамата имахме еднакъв ръст и еднаква конструкция. Хората често ни бъркаха, поне от разстояние. Той обичаше да казва, че изглежда по-добре от мен; несъмнено беше по-самоуверен, особено по отношение на момичетата. Ходехме заедно на лов, заедно преминахме през церемонията за възмъжаване; но ми се присмиваше за любовта ми към музиката и това ни раздели.
– Той е велик воин! – тъжно проронва Джейкъб – Но напусна селото и така и не се завърна.
Момчето трябва да е било най-много на възрастта на Момо, когато ни отведоха с Айю. Има добра памет. Аз също, за беда. Спомням си как вражеското племе, което ни плени, изкара на слънце Айю, отрязаха клепачите му, устните, носа, ушите и пениса. Оставиха му езика. Виковете му ни преследваха през целия ден.
– Наистина е велик воин. А ти как се озова тук?
– Племето от Юга искаше земите ни, затова се бихме за тях. Те спечелиха. Аз оживях на кораба на онези, на които ни продадоха. Майка ми и брат ми – не. – Затваря се в себе си.
Бит, купен и продаден, и то от свои хора – старата история.
Наблюдавам тържествената поява на художник с двама помощници, които носят статив, бои и платно. Той целува ръката на Луиз, прави ѝ комплимент за ненадминатата ѝ красота, разхожда се между модела и завършената дополовина картина, наглася различни неща и бърбори на френски. Отдалеч ми прилича на Амаду.
Изведнъж се обръща към нас.
– Къде е черният мавър?
Джейкъб се отправя към мястото си до дамата. Художникът се оплаква: показва се твърде много от ръкава, перлите не са както трябва. Хваща главата на момчето и я завърта, сякаш то не е живо същество.
– Дръж това и не мърдай. – В ръцете му е поставена огромна раковина, от която се спуска перлен наниз.
Джейкъб извърта очи.
– Аз съм символ на даровете от колониите.
– Без повече приказки!
Приемам това като възможност да се оттегля, покланям се на херцогинята, ухилвам се на Джейкъб и тръгвам към вратата. Пътем хвърлям поглед на недовършения портрет. Художникът е уловил Джейкъб доста добре, въпреки че по някаква причина не е отразил робската му обица; жената в портрета обаче изобщо не прилича на херцогинята, изглежда по-слаба и със спокойно изражение. Слаба и безизразна, това ли се цени тук? Клатя глава при спомена за Зидана и ужаса от отслабващата ѝ сянка. Жените никога не са доволни от това, което представляват: ако са дебели, искат да са слаби, ако са слаби, копнеят да са дебели. Никога няма да мога да ги разбера.
Връщам се в покоите на делегацията и откривам, че всички са тръгнали с Бен Хаду да демонстрират ездаческите си умения. Очевидно онези, които няма да яздят, са отишли да гледат, тъй като таванската стая е празна. Възползвам се от възможността да претърся добре, но час по-късно отново съм с празни ръце. Явно са скрили парите на друго място, също и бижутата. Несъмнено отдавна са се отървали от чантата, изгори ли са я или са я унищожили другояче, заедно с избродирания свитък на Алис. Налагам си да овладея отчаянието си и да се концентрирам в практичността на настоящето. Омайвам една прислужница в кухнята и тя ми дава хляб и печено месо, които отнасям в стаята си.
– Аз съм, Амаду! – викам, в случай че някой шпионира, и след секунда чувам отместването на стола пред вратата. Момо и Амаду се нахвърлят върху храната, очевидно забравили страха, а аз се обръщам и се опитвам да измисля какво да направя.
Изненадвам се от почукването. Допирам пръст до устните си, а след това вдигам Момо върху балдахина на леглото. Отварям вратата със замах, а зад нея стои Джейкъб, чиито ръце са пълни с плодове и сладкиши, несъмнено задигнати от апартамента на херцогинята. Амаду на секундата ме избутва с лакти, заинтригуван повече от храната, отколкото от посетителя. Покатерва се на рамото ми, за да може по-добре да огледа съкровищата, грабва една ябълка, торта с глазура и с голям скок се. Скрива върху балдахина, за да си хапне, преди да съм успял да му ги взема, като през цялото време бърбори, доволен от себе си. Балдахинът се разпорва звучно заради засилката на скока му, в резултат на което маймуната, момчето и всичките им съкровища се изсипват едновременно. Златото се пръсва по пода: Момо ме поглежда виновно за миг, но после започва да се кикоти на изражението ми. Това трябва да е златото, което Зидана ми даде за поръчката си.