Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Последният шарлатанин е привлякъл група жени. Държи в ръка буркан с бистра течност, за която твърди, че е:
– ...чиста майска роса, събрана под огромен дъб на зазоряване; нищо не действа така чудодейно и не възстановява идеалната кожа, дори при белези от шарка.
Не успявам да се сдържа и се разсмивам с глас. Дори и на измамниците от Маракеш не им се разминава да продават обикновена вода. Действала "благотворно също и за намаляване на теглото". Щом обяснявам това на Шариф, той се почесва по главата.
– В Мароко не можеш да забогатееш, ако продаваш това.
Господин Пепис извърта очи.
– Жени. Обожавам ги, но сега, когато съм на четирийсет и девет години, не ги разбирам повече, отколкото когато бях на деветнайсет.
– Тези за какво са? – пита с любопитство Шариф и сочи клетка с кутрета точно до шарлатанина, мънички зверчета на не повече от няколко дни.
Господин Пепис ни отвежда настрани.
– Хората стигат далеч в търсене на лечение за недъзите и дефектите си. Боя се, че съдбата на бедните създания е да бъдат сварени във вино, а след това да се направи екстракт от соковете им, който помагал за избелване на кожата.
Каним се да си тръгваме, когато съвсем ясно чувам думите "вълшебен еликсир" и "възвръща пациентите в идеална форма". Хващам водача ни за ръкава.
– Почакайте!
– Какво има, друже?
– Някой каза еликсир, но не знам кой. – Оглеждам тълпата, но без успех.
Той се разсмива.
– Тук няма да намерите Еликсира на живота! Но ако се интересувате от научни чудеса, трябва да дойдете на някоя от следващите ни срещи.
– Срещи?
– На Кралското дружество, добри ми господине: Невидимият колеж, както му казваме. Там се представят най-различни чудеса.
На следващия ден пристига нова покана. Осъзнавам, че съм изпълнен с надежда да се отнася за някоя от срещите на господин Пепис, но не е така: това е най-важната покана до този момент за музикално представление същия следобед в кралския апартамент.
В мига, в който влизам, изпадам в тревога от това, че Момо стои от едната страна на херцогинята на Портсмут, а Джейкъб от другата, издокарани в костюми от златна дантела, докато Луиз – в снежнобяло и перли и напудрена в златисто коса – сияе от щастие между тях. Оформят поразителна жива картина, привличаща погледа. Ужасен, хвърлям бърз поглед към Рафик, но той разглежда украшенията в стаята и не забелязва вдигнатите очи на Момо и широката му усмивка.
Кралят пристига по-късно, хванал под ръка Нели от едната страна и жена със строго неподвижно лице от другата. Зад нея има висок чернокож мъж с широки скули и племенни белези: подозирам, че това са Мустафа и херцогиня Мазарин. Погледът ѝ се разхожда лениво върху мен и тя леко ми се усмихва, като ме подминава.
Музиката е величествена, комбинация от най-различни струнни инструменти и клавесин с мощен бас, който усещам в гръдната си кост. Щом кастрираните се включват с гласовете си, чувствам същото, както в абатството предишния ден, сякаш духът ми се отделя от тялото ми. Не успявам да спра сълзите, които бликват от очите ми. Щом се оглеждам, за да споделя мига, виждам, че останалите мароканци седят сковано, облечени в най-хубавите си дрехи, и се опитват да прикрият неудобството си и отегчението; има няколко царедворци, които – още по-зле от това да стоят неподвижно – говорят помежду си. Подобно поведение би било немислимо в двора на Исмаил: щеше да има кръв, писъци и търкулнати глави.
Накрая рециталът приключва и следват любезни аплодисменти. Музикантът на клавесина става и се покланя, очевидно е композитор на творбата и въпреки че е млад, изглежда доста сериозен.
– Браво, Хенри! – провиква се господин Пепис. – Пореден триумф!
Разпръскваме се и в този момент някой пъхва бележка в ръкава ми.
– Кралят иска да разговаря с вас.
Бен Хаду се извръща с блеснал поглед.
– Мисля, че имате предвид мен. Аз съм посланикът, а това е просто моят секретар.
– Не, сър, кралят кани едрия чернокож човек. – Калайджията ме поглежда кръвнишки.
– Не мога да си представя по какъв въпрос може да иска да разговаря с теб, но ще се постарая да разбера.
Появяваме се пред краля и аз успявам да се въздържа от това да се хвърля по лице в краката му в знак на подчинение, осъзнал че английският двор не е така церемониален като този в Мекнес.
Кралят поглежда Бен Хаду с пълна липса на интерес, а след това се извръща към мен.
– Харесахте ли музиката, сър?
При все че въпросът не е насочен към него, посланикът бърза да отговори.
– Превъзходна, Ваше Величество, превъзходна.