Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Само не оставяй следи по лицето му – казва през смях той и подсвирва.
Хамза изглежда изпълнен с надежда, щом чува шума от стъпки, но лицето му помръква, когато заставам пред него. Носът му е подут и почернял от кръвта, вратата на шкафа трябва да го е счупила.
– Какво искаш, евнух?
– Викни ме, ако ти трябва помощ да го поразкрасиш още – казва пазачът и ме пуска в килията.
Изчаквам го да се отдалечи и се обръщам към ренегата.
– Е, къде е?
– Кое къде е?
– Чантата, която си взел от стаята ми.
– Не съм я взел аз.
– Но си я видял.
Пресметливо почесва една бенка на бузата си.
– Защо питаш?
– Искам си я обратно.
Той се усмихва, погледът му е леден.
– Съжалявам за маймуната ти.
Виждам, че не е така. Показвам му монета.
– Кажи ми къде е.
Изглежда озадачен.
– Тази стара чанта? Истински боклук, можеш да си купиш сто такива от пазара във Фес с това. Какво, да не би да разполагаш с неспирна река от пари и гориш от нетърпение да ги раздадеш? – Навежда се към мен. – Виж, можем да изключим Рафик от плана, знам, че двамата не се разбирате. Можеш да ме използваш, разбираш ли, добре познавам Лондон и ходя бързо. Достатъчно, че да те последвам до къщата на онзи търговец, без да ме забележиш. Чух всичко, което си казахте. Мисля, че ще бъдем чудесен екип. Ако си стиснем ръцете, ще получим откупа за момчето, ще си разделим печалбата и ще се постарая Рафик да намери смъртта си на някоя уличка, става ли?
Ето, значи, как са разбрали. Залива ме облекчение. Все пак трябва да се уверя, че няма доказателства.
– Лесно е да направиш избор, Хамза. Кажи ми къде е чантата и вземи златото заради безпокойството или си тръгвам и ще те оставя без нищо.
Той свива рамене и ми казва. Би трябвало да сложа край на пазарлъка и да си тръгна, но, боя се, не успявам да устоя на първичния си инстинкт и го ритам силно в топките.
– Това е заради маймуната! – изричам с дивашко задоволство.
Двайсет минути по-късно чантата е в ръцете ми без особени поражения освен отвратителната воня на конски фъшкии. Това не е изненадващо, след като беше заровена в бунището на конюшнята. Ярката лунна светлина огрява непокътнатия ми посредствен шев: свитъкът е там, където го оставих, зашит в подплатата. Разпорвам тайника и го скривам в робата си, до биещото си сърце.
Вероятно сега ще се наложи да убия ренегата, а също и Рафик; но поне за момента момчето е в безопасност, тъй като не разполагат с никакви доказателства. Сега трябва да предам съобщението на Алис на краля; или да го унищожа и да поема съдбата на Алис и Момо в собствените си ръце.
Погребвам Амаду под розови храсти в дворцовите градини. Мястото е спокойно. Следващия път, когато видя разцъфнали рози, ще мисля за него.
34
На Сретение Господне делегацията е поканена в Уестминстърското абатство да наблюдава процесията, символизираща първото влизане в храма на Христос, Светлината на света, четирийсет дни след раждането му. Бен Хаду любезно отказва поканата. Обяснява, че е ревностен мюсюлманин, а за мохамеданите Христос е просто пророк, почитан като носител на Божието слово, но несъмнено смъртен.
– Чух, че абатството било истинско чудо на архитектурата – казва Шариф – и съм сигурен, че няма нищо лошо да присъстваме като зрители в дома на Бог, ако не вземаме участие в ритуалите. Освен това, ако всички откажем поканата, ще изглежда грубо.
– Много добре, Нус-Нус ще дойде с теб.
Отварям уста да възразя, надявах се да посетя Момо в апартамента на херцогинята на Портсмут, но след това ми идва наум, че кралят ще бъде в абатството и кой знае каква възможност може да ми се представи? Затова замълчавам. Свитъкът е винаги с мен, взех го дори когато отидох на баня в Чаринг Крос, след като ми омръзна да се мия в леген с хладка вода, която нося по три стълбищни рамена от кухнята, където всички ме зяпаха, при все че бях останал по долна риза. Не успявам да срещна краля и свитъка е на едно място вече цяла седмица и започвам да се отчайвам.
Процесията би изглеждала зрелищна на всяко място на света, но абатството е чудо само по себе си с извисяващите се пиластри и великолепните извити тавани въпреки статуите на мъртъвци във всички посоки, позлатени и изглеждащи като живи в нишите им, от които те побиват тръпки, защото при трепкането на пламъчетата на свещите изглежда, сякаш че се движат.
Ако Бен Хаду се е надявал аз и Шариф да останем незабележими, най-вероятно ще остане разочарован, тъй като в момента, в който се каним да се настаним сред хората, един придворен си проправя път до нас и ни казва, че имаме отредени места, от които ще виждаме процесията по-добре, и след известно бутане, ръчкане и настъпване на краката на хората сме настанени на столове до тези на гостите на монарха, точно пред погледа на самия крал.