Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Толкова ми е приятно да се запознаем, господин Нус-Нус. Наричайте ме Луиз. Съжалявам, че Елинор ви обсеби снощи за цялата вечер, но се надявам да приемете извинение за поведението ѝ: боя се, че не притежава такт. Вината не е нейна, то се знае, все пак не е отраснала в двора.
Господин Нус-Нус. Учтивото обръщение кара името да звучи още по-нелепо, особено изговорено с красивия френски акцент. Навеждам се над ръката ѝ, както съм виждал да правят, и допирам устни до един от многото ѝ пръстени.
– Знам, че ви поканих на чай – усмихва се тя, – но си позволих волността да поръчам кафе. А как вие маврите пиете кафето си? Може да не е достатъчно силно за вкуса ви, трябва да се извиня с деликатната си природа, но се боя, че иначе душата ми може да бъде покварена.
Придворните ѝ дами избухват в смях. С Бен Хаду се споглеждаме озадачено и сядаме на столовете, които ни поднасят, а в това време домакинята ни е скрита отпред и отстрани с параван и си приказваме за времето, за впечатленията ни от Лондон, сравняваме дворовете в Мекнес и Версай, облеклото на дамите в Мароко, като през цялото време се стараем да не се разсейваме от непогрешимото шумолене на коприна и издърпването на връзките на корсета. Кафето е слабо и безвкусно в сравнение с напитката у дома, няма опасност ничия душа да бъде покварена. От начина, по който Калайджията потупва с крак, съдя, че копнее час по-скоро да се махне от това женско събиране. С времето отговорите на въпросите му стават все по-кратки; скоро ще дойде време за обяд и ще отмине.
Най-накрая тя се появява облечена в рокля от жълта коприна на фигури, с издути сини ръкави, изрязани така, че да се покаже фината батиста отдолу, която почти се слива с неестествената белота на кожата. Бен Хаду се изправя на крака и изведнъж заявява, че трябва да си тръгва, има уговорка с краля. Щом и аз понечвам да си тръгна, тя проплаква:
– Ах, истинска жестокост е да ме лишите от такава очарователна компания! – Забелязвам, че белилото се е напукало около ъгълчетата на устата ѝ. То се прави от бяло олово, за което е известно, че е отровно още от времето на галите. Защо някоя жена би застрашила здравето си в името на спорна красота?
Думите на Луиз вероятно са малко пресилени за дворцова любезност, но посланикът веднага казва:
– Нус-Нус, трябва да останеш с дамата, ще се справим добре и без теб. – И си тръгва.
Херцогинята подхвърля пренебрежително:
– Е, очевидно ще трябва да се задоволя със заместник-посланика и да не вземам присърце обидата. – Преди да съм успял да измисля подходящ отговор, тя се обръща и се провиква: – Джейкъб, тук! – и иззад декоративен ориенталски параван се появява момче, чиито бели зъби лъщят на фона на тъмното му лице. Черните къдрици са подстригани късо върху типичната заобленост на африканския череп. Подръпва прилепналото кадифено сако върху жабото на ризата си и застава пред нея.
– На вашите услуги, мадам? – завърта се, вижда ме и едва не пада.
– Ела тук, миличък, дай да те погледна. – Господарката му го вика при себе си и той тръгва, без да сваля поглед от мен, сякаш има опасност да го набия, да го изям или дори нещо по-лошо.
Херцогинята приглажда сакото му, опъва го, оправя жабото и слага нежно ръката си на главата му.
– Много си сладък. Това е моето момче Джейкъб. Джейкъб, това е Нус-Нус от мароканския двор.
Момчето се втренчва в мен с големите си очи. След това проговаря на чист Сенуфо:
– Много приличаш на чичо ми Айю.
Докато размишлявам над това, Луиз щрака с пръсти.
– Бижутата, Мари.
Една от придворните дами ѝ донася декорирана кутия за бижута, херцогинята я слага в скута си и започна да вади диаманти и рубини с размери на яйце от врабче, златни верижки и брошки, диадеми и гривни. Рови сред нанизи от перли, докато намери огърлицата, която търси, закопчава я около врата на момчето и му поднася огледало с рамка от черупка на костенурка. В този момент се сещам за Момо и колко би се радвал при вида на тези искрящи неща...
– Имате ли деца, господине?
– Никога не съм се женил.
– Аз всъщност не питах това. Но колко жалко. Струва ми се, че бихте могли да създадете хубави синове. Като Джейкъб.