Златният бряг [bg]

— Беше.

— Да, беше. Невероятно е, нали мистър Сатър, как живееха богатите, преди да се наложи данък общ доход?

— Да, невероятно е.

— Когато работех за правителството, винаги ме е боляло да гледам колко много с труд спечелено лично богатство се изземва чрез данъци.

— Мен също ме боли, мистър Мелзър. Наистина ме боли. И се радвам, че сте преминали на другата страна. — А след това добавих: — Но всички ние трябва да плащаме някакви данъци и аз нямам нищо против да плащам справедливия си дял от тях.

Той се извърна от прозореца и ми се усмихна, но нищо не каза. Отидох до вратата.

— Сигурен ли сте, че не са ви необходими данъчните ми документи?

— Така мисля, мистър Сатър. Аз подхождам към проблема по различен начин. — И добави: — Интересуват ме документите, които те имат за вас.

— Разбирам. А как мога да се свържа с вас, ако се наложи?

— Ще ви се обадя след седмица. — Мистър Мелзър отиде до вратата, поколеба се и каза: — Сигурно се чувствате огорчен от всичко това, мистър Сатър, и вероятно се замисляте за някои хора, които не плащат справедливия си дял от данъците.

— Върху тях лежи този смъртен грях, мистър Мелзър. Аз просто искам да си уредя сметките с моя чичо Сам. Аз съм патриот и бивш скаут.

Отново мистър Мелзър се усмихна. Явно смяташе, че стоя над средния данъчен измамник.

— Хората, които не плащат никакви данъци — информира ме той, — истинските данъчни мошеници, изглежда, че живеят като барони. Но ви уверявам, че в крайна сметка отиват в затвора. Има справедливост.

Нещо подобно ми беше казал и мистър Манкузо. Тази увереност сигурно се получава, ако си на държавна работа. Те сигурно знаят нещо, което аз не знам.

— И ще съм доволен да съм между съдебните заседатели — отвърнах аз.

Държах вратата отворена заради него.

Той направи още една стъпка към вратата, а след това отново се обърна към мен:

— Може би един ден ще използвам услугите ви. Аз се справям много добре, както разбирате, но нямам никаква юридическа диплома.

— И затова се справяте много добре вместо само добре.

Той се подсмихва.

— Вие сте доста известен в бюрото на СВП в Манхатън. Знаете ли?

Подозирах, че е така, но не го знаех със сигурност.

— Хвърлят ли стрелички по снимката ми? — попитах аз.

— Всъщност, когато работех там, имахме цяла стена в кафетерията, наречена галерия на мошениците. — Той се усмихна, но на мен не ми беше смешно. — Не със снимки, разбира се, а с имена и номера на социалните осигуровки. И не на данъчни мошеници, а на адвокати и ЗПС, които прецакваха СВП в собствената й игра. Те не обичат това. Така че, както разбирате, аз знаех за вас, преди да ме потърсите. — Направи малка пауза, след това каза: — Някак иронично е, нали, че вие се оказвате в положение да търсите помощ за данъците си от мен?