Московският клуб (Къртица 3) [bg]

— Как се казва?

Стоун се поколеба за момент, после реши, че вероятността името да й говори нещо е нищожна.

— Фьодор Дунаев.

Жената поклати глава — не била чувала за него.

— Да попитаме свещеника — предложи тя. — Той познава повечето руски емигранти. А ако не го познава, може да ви насочи към някого, който да го знае.

Стоун я последва вън от черквата и в малката съседна сграда, която служеше и за канцелария, и за жилище на свещеника. Зачака напрегнато в голата канцелария. Дали Дунаев беше още жив? Дали пък не живееше под собственото си име? А може и да се бе загубил завинаги в анонимността.

Жената се върна след няколко минути. Сега го гледаше по-различно, по лицето й се четеше тревога.

— Ако почакате тук — каза тя, — един от служителите в канцеларията може би ще ви помогне.

Стоун усети опасността.

— Този човек ще може ли да ми даде телефона му?

— Не — рече притеснено жената. — Но ако почакате…

— Не — отвърна Стоун. — Слушайте внимателно. Вашият приятел има основание да бъде предпазлив. Вие нямате представа кой съм. Но мога да ви уверя, че Дунаев ще се зарадва, ако чуе за свой стар приятел. Ще ви оставя нещо, което да му предадете. Бихте ли ми направили тази услуга?

— Ами… — почна тя колебливо.

— Хубаво.

Толкова по-добре. Писмено можеше убедително да се представи за руснак, докато по телефона акцентът щеше да го издаде веднага. Помоли жената за хартия и плик. Седна до малкото бюро и написа кратка бележка на руски. „Налага се веднага да Ви видя — казваше се в нея. — Изпраща ме приятелят Ви Вишински“. Поемаше риск, в известен смисъл — огромен риск, защото не знаеше дали Осип Вишински все още е жив. Може би от чисто любопитство и успокоен от името на стария си колега, което беше един вид препоръчително писмо, Дунаев щеше да поиска да се срещне с него.

Запечата плика и го подаде на жената.

— Моля ви, кажете на приятеля си да побърза — каза той.

Стоун прекара следващите два часа в руския ресторант отсреща. Хапна малко пирожки за късния си обяд и остана дълго с кафето пред себе си да наблюдава напрегнато входа на черквата. Няколко души дойдоха и си отидоха — приличаха на туристи. Никой не се застоя.

Когато се върна в катедралата, убедил се от наблюдението, че там няма клопка, младата жена все още изглеждаше подплашена.

— Свързахме се с него. Каза, че ще се радва да ви види — осведоми го тя. — Иска да направите следното…