Московският клуб (Къртица 3) [bg]

— Моля, не се опитвайте да направите нещо — чу се глас зад него. Французин. Говореше английски със силен акцент. Ситроенът се беше отделил от бордюра и се бе слял с движението. — Погледнете в огледалото. Виждате ли колата зад нас?

Стоун кимна бавно. Друг ситроен зад тях явно ги следваше отблизо. Дунаев не пропускаше нищо, това трябваше да му се признае.

— Влиза ли в намеренията ви да ми кажете къде ме водите? — попита Стоун.

Не последва отговор.

Няколко минути пътуваха, без да разговарят. Червенокосата жена непрекъснато поглеждаше в огледалото към колата зад тях. С едната ръка държеше кормилото, а с другата — цигарата. Стоун безмълвно наблюдаваше, пресмяташе, чакаше удобния момент.

Навлизаха в район, значително по-неугледен от този, от който идваха. Много от сградите бяха полуразрушени, а тези, които не бяха, изглеждаха изоставени. Минаха покрай магазин за железария с надупчена от куршуми витрина, покрай бакалница, която беше отворена, но вътре нямаше клиенти. Накрая завиха по отбивка, която водеше в един двор. Ситроенът зад тях продължи по улицата.

— Хайде — каза човекът от задната седалка, — слизай!

Стоун отвори вратата на колата и стъпи в двора. Точно пред него стоеше възрастен мъж в късо палто от черна кожа, все още мускулест, въпреки годините си. Изглеждаше на повече от седемдесет, с дълги кичури бяла коса около широка плешивина. Бледото му лице беше осеяно с бучки мастна тъкан. Дясната му ръка беше протегната сякаш за поздрав. Но държеше пистолет, насочен към главата на Стоун. Пистолетът беше стар, Стоун веднага забеляза това, стар, надежден другар, с който един бивш шпионин не би искал да се разделя. Не беше от обичайните армейски деветмилиметрови „Макаров“. Може би автоматичен „Токарев“ — пистолет, който от тридесетина години не беше вече на въоръжение в Червената армия.

Дунаев ли беше това?

Стоун откъсна очи от пистолета и се усмихна.

— Що за посрещане? — подхвърли на руски той.

— Значи, Вишински ви изпраща — каза най-после човекът.

Стоун кимна.

Човекът се изплю на земята, пистолетът продължаваше да се цели в Стоун.

— Тогава ще изпратя отговор на Вишински — добави той хладно, тихо. — Главата ти.

О, боже! В какво се беше превърнал този руснак?

— Вие Дунаев ли сте?

— Дунаев съм — отвърна човекът. Стоун чуваше равномерния тих шум от стъпки по чакъла зад себе си. Мъжът и жената, които го бяха довели тук. Бавно го заобикаляха. Дунаев повиши глас:

— Ако Вишински, проклетият му кучи син, е решил да се прави на хитър и се опитва да ме намери, има да се пържи в пъкъла. От години чакам този момент.

Стоун разбра какво се бе случило и стомахът му се сви. Беше използувал името не на приятел, на сънародник, а на заклет враг. Вишински, който бе останал в Русия, естествено. И положително считаше Дунаев за предател.