![Шадоу стрийт 77 [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/5/shadou-strijt-77-bg-download.jpg)
Шадоу стрийт 77 [bg]
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Серия: Пендълтън #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502882
- Переводчик: Надя Боева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Шадоу стрийт 77 [bg]». Краткое содержание книги:
Мики Дайм
Докато стоеше в отдавна изоставения си апартамент и газеше мократа кърпичка с крака, Мики Дайм реши, че лудостта му трябва да бъде потвърдена. Най-малкото, ако се примиреше с това състояние, щеше да освободи голяма част от напрежението. Загубилите разсъдъка си не носеха отговорност за действията си и не подлежаха на наказание. Беше уверен в способността си да работи като убиец, без да бъде арестуван или подведен под отговорност. И все пак понякога се будеше през нощта, облян в пот, убеден, че някой блъска по вратата и вика „Полиция!“. Ако искаше да бъде честен пред себе си, трябваше да признае, че очакванията му да избегне затвора не са реални.
Така и не беше успял да потисне напълно страха от килията заради спомена как майка му го беше заключила в дрешника за двайсет и четири часа на тъмно, без храна и с един буркан вместо тоалетна.
Беше наказван по този начин неведнъж, всъщност се беше случвало доста пъти, и не знаеше кое го депресира повече: клаустрофобията, липсата на повечето сетивни стимулации или фактът, че не получаваше дори буркан. Ако си побъркан, не те пращат в затвора; особено ако имаш пари, тогава могат дори да те пратят в частна клиника, където пазачите са любезни и нямаш сто и седемдесет килограмов съкилийник, който копнее да те изнасили.
Мики не винеше майка си за наказанията в дрешника. Беше казвал или вършил глупости, а майка му от всичко най-малко търпеше глупостите. Не беше умен като нея, което й беше причинило голямо разочарование, и тя правеше най-доброто за него. Ако все пак Мики беше побъркан, глупостта губеше важността си; можеше да е придобита. Лудостта водеше до тъпота. А щом беше луд, нямаше защо да се чувства виновен за недостатъците си. Ако си се родил глупав, такъв си от самото начало. Но ако си побъркан, това е нещастие, което те е сполетяло постепенно, няма нищо общо с истинския ти нрав. Ето защо хората казват, докаран до лудост“, защото е нещо, което ти е било причинено.
Ако е побъркан, няма да е длъжен да обмисля, предвижда или да проявява разбиране. Всичките му проблеми ще станат проблеми на някого другиго. Настоящото състояние на „Пендълтън“ и ненормалният свят навън ще бъдат нечия друга грижа. Вече нямаше нужда Мики да разсъждава за това, което му донесе огромно облекчение, тъй като дори не знаеше как да разсъждава за него.
След като реши да се опре на лудостта, осъзна, че вероятно е бил луд дълго преди последните събития. Много от собствените му постъпки му се сториха далеч по-логични, след като е бил луд от години. Странно как осъзнаването на лудостта му донесе покой, какъвто не беше изпитвал от години. Чувстваше се много по-балансиран.
Добре. Първо ще слезе до втория етаж да убие доктор Кърби Игнис, а след това ще се предаде на властите. Не се сещаше защо точно трябва да убива Игнис, но помнеше, че намеренията му бяха такива, и му се стори, че е най-добре да приключи недовършените си дела, преди да се впусне в новия си безгрижен живот като пациент на психиатрична клиника.
Излезе от апартамента си.
Тръгна по дългия коридор към северното стълбище.
Спусна се до втория етаж.
Пое на изток по дългия коридор към апартамент 2-F.
Не почука. Побърканите не чукат.
Мики влезе в апартамента на доктор Кърби Игнис и след като направи две крачки навътре, се убеди, че е взел мъдро решение, уповавайки се на лудостта, защото вече беше щедро възнаграден при обръщането на тази нова страница.
Уини
Завоят на мраморното стълбище между втория етаж и сутерена му се стори твърде дълъг, при все че Уини се движеше бързо. Стори му се, че етажната височина на „Пендълтън“ расте, появяваха се нови стъпала веднага след като слезеше до площадката, живи и решени да му попречат. Накрая обаче стигна до долу, бутна вратата и влезе в най-ниския коридор в сградата.
Може светлината да беше по-слаба, отколкото в надземните етажи, а може би сенките не го тревожеха толкова, защото страхът му беше намалявал с всяко стъпало, което беше преодолял от партера дотук. Няколко от лампите на тавана още работеха, а имаше и колонии от светещи фунги, така че не беше тъмно, само беше мрачно, сякаш нещо бе преминало преди малко и бе вдигнало прахоляк, но не нещо малко като дванайсетгодишно момиче например.
Едва не се провикна „Айрис, къде си?“, но преглътна думите, защото едно тихо гласче в него го предупреждаваше Айрис не са сами тук. Оттук нататък всеки звук, който издадеше, можеше да привлече вниманието на нещо, с което нямаше да му се приказва, тъй като думите щяха да му убягват по-упорито отвсякога.