![Шадоу стрийт 77 [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/5/shadou-strijt-77-bg-download.jpg)
Шадоу стрийт 77 [bg]
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Серия: Пендълтън #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502882
- Переводчик: Надя Боева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Шадоу стрийт 77 [bg]». Краткое содержание книги:
Очите им най-силно жегнаха Туайла и я убедиха, че те вече не са човешки същества. Очи с форма на венчелистче на лотос, на хора, забравили целия си живот, крокодилски очи, излъчващи ненаситен глад, замъглени като от катаракта, но същевременно в тях гореше необяснима омраза.
Спаркъл беше по-близо до асансьора от Туайла, но бързо се отдръпна, щом забеляза тези очи.
Туайла извади пистолета, хвана го здраво с две ръце, неуверена, че може да застреля хора, които познава, въпреки че те вече не бяха хора, но щеше да направи необходимото, ако се приближаха към нея. Очакваше да се втурнат навън от асансьора, но те продължаваха да стоят там и да се взират настойчиво, сякаш чакаха вратите да се затворят и да ги отведе надолу към ада, към които се бяха отправили.
Убийствената ярост у трите фигури беше осезаема, и тяхната сдържаност се дължеше на нещо, което Туайла не знаеше как да тълкува. Ръцете им висяха отпуснати, но дланите им не спираха да шават, сякаш копнееха да дерат и душат. Ноктите им бяха черни. Една отвори леко уста и доколкото Туайла успя да надзърне, зъбите й също бяха черни. Двете старици и Спанглър се бяха превърнали в създания, чието място бе в блатата и гъстата джунгла, във влажни и дълбоки зимници, в пещери, където сталактитите напомнят змийски зъби, напоени с отрова.
С познат, но влажен и лепкав глас, деформиран от задръстеното със слуз гърло, нещото, което преди беше Логан Спранглър, процеди през черните си зъби:
— Ще бъда аз.
Туайла не знаеше какво означават думите, ако изобщо означават нещо, дали бяха прелюдия към нападение или покана да станат като тях.
Не държеше стабилно пистолета. Подскачаше като жив в ръцете й. Ако се наложеше да го използва, дулото щеше да отскочи нагоре, винаги отскачаше нагоре, но понеже ръцете й бяха отпуснати, нямаше да улучи никого, а куршумът щеше да се забие високо в стената. Постара се да стегне китките и лактите си и да насочи мерника по-ниско от целта.
Спранглър повтори думите си и Марта ги изрече едновременно с него е клокочещ глас, сякаш бяха два индивида с общо съзнание.
— Ще бъда аз.
Плъзгащите врати на асансьора трябваше да са се затворили автоматично досега. Явно къщата ги държеше отворени, къщата или нещото, което владееше къщата.
Логан и Марта, а сега и Една не спираха да повтарят трите думи в синхрон:
— Ще бъда аз.
После отново, още по-настоятелно:
— Ще бъда аз!
А след това вложиха и омразата, която се четеше в очите им.
— ЩЕ БЪДА АЗ!
Спаркъл заотстъпва назад към отворената врата на апартамента на Гари Дай, готова да се обърне и да побегне.
По брадичката на Марта и по лявата й буза към ухото от плътта й израсна снопче гъби, подобно на юношеско акне.
Туайла също започна да се отдалечава от асансьора и нещото, което преди беше Една, се усмихна зловещо. От устните й изскочиха няколко тъмни снаряда, профучаха покрай лицето на Туайла и се забиха в стената.
Туайла дръпна спусъка инстинктивно. Куршумът се заби в гърдите на нещото Една, но очевидно изобщо не го впечатли и вратите от неръждаема стомана се затвориха.
Щом кабината тръгна с бръмчене надолу в шахтата, Туайла се извърна да види снарядите, с които се бяха опитали да я наплюят. Бяха малко по-големи и издължени от бразилски орех, тъмни и мазни, извиваха се като живи. Два се бяха забили в гипсокартона и като че ли се опитваха да се вкопаят още по-навътре, но не им беше лесно. Другите два бяха на земята и лазеха като гъсеници, сякаш търсеха нещо, може би храна, което за тях очевидно беше равносилно на плът.
Спаркъл излезе в коридора от апартамента на Дай и попита:
— Какво означаваше това? „Ще бъда аз“?
Разтреперана, Туайла отвърна:
— Нямам представа.
— Защо не ни убиха?
— Нямам представа.
Спаркъл посочи издъхващите неща в стената и на пода и се зачуди.
— Ами ако те бяха уцелили в лицето?
— Щяха да попаднат в мозъка ми. Щях да бъда като сестрите Къп.
Спаркъл пророни:
— Децата — и забърза към южното стълбище на фона на заглъхващия звук от слизащата кабина.
Уини