Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
— Май трябва да ти благодаря.
Одън бе вдигнал пушката си и отново се взираше в мрака отгоре. Бързо погледна надолу и поклати глава.
— Няма нужда, сър. Беше мой дълг. Както и да е, никой от нас не би оцелял дълго, ако не си помагаме.
Еберт се усмихна — простотата на онова, което бе казал Одън, странно го бе стоплила. Болката утихваше, мракът в главата му се разсейваше. Огледа се около Одън и откри, че вижда доста по-ясно.
— Къде е Шпиц?
— Мъртъв е, сър. Нападнаха ни отзад, докато пресичахме кръстовището.
— Значи сме останали само двамата.
— Да, сър — Одън още веднъж огледа тавана над главите им напред-назад и метна пушката на рамо.
— Ще се наложи да ви нося, сър. В края на коридора има шахта със стълби. Ще сме късметлии, ако намерим там, горе, някой от нашите. Чух гласове отгоре. Мъжки гласове. Мисля, че са някои от нашите.
Одън хвана Еберт под мишниците и издърпа ранения в седнало положение, после коленичи и като влагаше цялата си сила в това, метна капитана си през рамо. Той се сви там за миг, за да запази равновесие, протегна дясната си ръка и вдигна пушката си.
Ли Юан я откри в източния дворец в Сечуан, седяща сред своите прислужнички. Стаята бе голяма и просторна и от едната страна излизаше на балкон, от който стъпала водеха надолу към голямо зелено езеро. Вън денят беше слънчев, но в стаята бе сенчесто. Светлината, отразяваща се от езерото, къпеше украсения таван в постоянно променящи се шарки в сребърно и черно, а под тях всичко тънеше в мрак.
Фей Йен беше облечена в цуи и шан — грубото конопено платно бе непоръбено, както изискваше траурът първа степен за чан цуи. Пред нея се простираха три години траур — в действителност двадесет и седем месеца. Всички прислужнички, насядали около нея, бяха в прости бели дрехи, а в една бяла кръгла купа до стола с висока облегалка, на който тя седеше, вехнеше букет цветя — тяхното алено-златно великолепие бавно умираше.
Погледна го с очи, потъмнели от многодневния плач, и го извика по-близо. Изглеждаше много по-стара отпреди. Стара и изтощена. А бяха изминали само четири дни от смъртта на Хан Чин.
Поклони се ниско, изправи се и зачака тя да заговори първа.
Фей Йен се извърна бавно и прошепна нещо. Прислужничките й веднага наставаха и една по една взеха да излизат от стаята, като пътем се покланяха на Ли Юан. После той остана сам с нея.
— Защо си дошъл?
Той замълча за миг, уплашен от нея, от неочакваната враждебност в гласа й.
— Дойдох… Дойдох да те видя как си. Да видя дали си вече по-добре.
Фей Йен подсмръкна и отмести поглед. Лицето й тънеше в горчивина. След това го погледна отново, вече омекнала.
— Прости ми, Ли Юан. Лека-полека се оправям. Докторите казват, че всъщност изобщо не съм пострадала физически. Нямам нищо счупено…
Тя потръпна и отново сведе очи — в ъгълчето на окото й проблесна нова сълза. Ли Юан я гледаше и усети колко го тегли сърцето му към нея. Тя бе обичала дълбоко брат му. Сигурно толкова, колкото го бе обичал и той. Може би точно затова бе дошъл сега — да сподели с нея и тъгата, и ужасното отричане на тази любов. Но сега, тук, при нея, разбра, че му беше невъзможно да сподели какво чувства — беше му невъзможно дори да заговори за това.
За миг тя остана абсолютно неподвижна, после припряно избърса сълзата, изправи се и се приближи до него.
— Прости ми, девере мой. Трябваше да те поздравя както подобава.
Прегърна го за кратко и се отдалечи. На вратата на балкона тя спря и се облегна на една от колоните, взряна над езерото, към далечните планини.
Ли Юан я последва и застана до нея. Нито знаеше какво да каже, нито какво да направи.
Тя се обърна и го погледна. Макар и да ги деляха осем години, той не бе много по-нисък от нея. Но въпреки това тя винаги го караше да се чувства дете край нея. Само някакво си дете. Всичко, което той знаеше — всичко, което той беше, — изглеждаше съвсем незначително. Дори и той, бъдещият Танг, в нейно присъствие се чувстваше по-низше същество от нея. Да, дори и сега, когато облаци засенчваха красотата й, а очите й бяха пълни със злоба и гняв. Той преглътна и отмести очи, но продължаваше да чувства погледа й върху себе си.
— Значи ТИ ще станеш Танг.
Той я погледна — опитваше се да отгатне какво мисли, защо думите й бяха безцветни, сякаш просто изтъкваше някакъв факт. Но какво ли чувстваше? Огорчение? Ревност? Гняв, че не неин син някога щеше да стане Танг?
— Да — каза той просто. — Някой ден.
Много по-рано същия ден той стоеше там, в бащиния си кабинет, и се взираше в гигантския образ на Европа, изпълващ едната стена — същия образ, който можеше да се види и от наблюдателната площадка в плаващия дворец на 160 000 ли над Чун Куо.