Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
— Трябва да намерим помощ за вас, сър. Изгубили сте много кръв.
Еберт бе затворил очи.
— Да — простена той болезнено. Гласът му се бе превърнал в шепот:
— Давай. Бързо. Ще се оправя.
Одън кимна и протегна ръка за оръжието. Поопипа, след това ръката му бавно се сви в юмрук. Инстинктът. Трябваше да се довери на инстинкта си. Вдигна ръце, изправи се и се обърна бавно с лице към човека с автомата, застанал само на няколко крачки от тях.
— Точно така, сержант. Дръжте си ръцете вдигнати и не правете никакви резки движения. Излезте сега тук, на открито.
Човекът отстъпи назад с насочено дуло, а Одън пристъпи напред. Беше висок, доста мършав хан с дълго, конско лице и с голяма уста. Беше облечен в бледозелена униформа с емблемата на „Сим Фик“ — двойната спирала — на ревера и на кепето. Емблемата на гърдите му изобразяваше мечка, нападнала ято малки копринени пеперудки, и означаваше, че е офицер пети ранг — капитан.
Щом Одън излезе на открито, се приближиха и други стражи — излязоха иззад сандъците и го обкръжиха.
— Добре — каза капитанът и даде знак на неколцина от хората си. — Бързо! Закарайте другия в лазарета. Не искаме да умре, нали така?
Очите на Одън се разшириха от изненада и той се полуизвърна — видя как те се приближиха до Еберт и внимателно го вдигнаха на носилка.
— Какво става тук? — погледна той капитана от „Сим Фик“. — На какво си играете?
Капитанът наблюдаваше как хората му отнасят Еберт, после се обърна към Одън и отпусна пушката си.
— Съжалявам, сержант, но не можехме да си позволим да рискуваме. Не исках да изгубим още хора заради недоразумение между нас — той неочаквано се усмихна. — Вече сте в безопасност. Базата е освободена. Вмешателството е отстранено.
Одън се разсмя — не вярваше на ушите си.
— Вмешателство ли? Какво искате да кажете?
Усмивката на хан-а се разля по лицето му.
— Да. Без предупреждение в инсталацията бе проникнала терористична група и я беше завзела. Разбрахме едва тази сутрин. Пристигнахме веднага щом беше възможно.
— Ама че съвпадение — Одън веднага схвана какво се бе случило и му призля. Беше станало точно както го каза на Еберт. Бяха ги натопили. Цялата работа си беше нагласена. Шарада. И само за да може „Сим Фик“ да се откачи от въжето.
— Да. Но и щастливо, нали? Ако не бяхме дошли, всички до един щяхте да сте мъртви. А сега повече от дузина от вашите успяха да се измъкнат живи.
Одън потръпна — сети се за всички онези свестни хора, които се биха редом с него. Сега бяха мъртви. Мъртви просто заради спасението на нечий копелдашки задник от горните нива.
— Ами терористите?
— Всичките са мъртви. Бяха се барикадирали в лабораториите. Боя се, че се наложи да ги отровим с газ.
— Удобно, а? — той изгледа хан-а на кръв.
Капитанът се намръщи.
— Съжалявам, но не ви разбирам, сержант. Цялата тази работа… Е, нямахме късмет, но нямаше как да не стане, нали? Самият аз изгубих в битката повече от тридесет души!
Одън се взря в него. Да — помисли си той; изпитваше погнуса от този хан с мазен език, изправен пред него. — Изгубил си тридесет „души“ — но не са ги избили терористите, това е сигурно!
В коридора отвън се чуха силни гласове и светлината на интеркома на бюрото му започна да мига настоятелно. Сорен Бердичев, глава на „Сим Фик“, погледна петимата мъже, насядали около неговото бюро, и поправи кръглите си очилца — изчисти компютърно генерираните фигури, чиито дубликати бяха прожектирани на повърхността му.
— Какво, в името на небесата…
Едва беше минало осем сутринта, а от началото на седмичната им стратегическа конференция бяха изминали вече два часа.
Човекът, който седеше от лявата му страна, се изправи, обърна се и му се поклони.
— Извинете ме, сър. Да разбера ли какъв е проблемът?
Бердичев сложи ръка върху бутона „отказ“ на интеркома и погледна своя старши заместник. Заговори — студено, строго:
— Благодаря, Пол. Моля те, направи го. Ако е член на личния състав, уволни го веднага. Няма да толерираме подобно поведение в нашия офис.
Муър отново се поклони и тръгна да изпълнява нареждането. Но едва бе прекосил стаята наполовина, когато вратата се отвори с трясък.
Толонен застана на вратата — висок, посивял; очите му горяха от гняв, цялата му осанка излъчваше презрение. Беше в пълна бойна униформа — шлемът висеше на врата му, на кръста му имаше закопчан лек автомат в кобур, сякаш идваше направо от бойното поле. Зад него стояха с наведени глави неколцина членове на персонала на Бердичев, засрамени, че не са успели да предотвратят нахлуването му.