Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Одън му се усмихна мрачно.
— Не знам, сър, но ако сте добре, по-хубаво да продължаваме. Тази тишина не ми харесва. Имам чувството, че през цялото време ни наблюдават и се готвят да ударят пак.
Еберт се усмихна и потупа сержанта по рамото.
— Добре. Давай тогава да се движим, а?
Одън се поколеба още миг.
— Едно последно нещо, сър. Нещо, което трябва да знаете.
Еберт забеляза, че очите на Одън се насочват към един от труповете, и усети, че го обзема вътрешен хлад.
— Не ми го казвай. И те са като копията на сватбата. Това ли е?
Одън кимна, приближи трупа, обърна го и дръпна шлема му.
— Богове! — Еберт бавно стана, приближи се, наведе се над тялото, извади ножа от пояса си, разряза дрехата и оголи гърдите му.
Погледна Одън и видя собствената си изненада и объркване, отразени в неговото лице.
— Боговете да ни пазят! — погледна меките извивки на гърдите на трупа, меките, кафяви, слепи очи на зърната и потръпна. — Всичките ли са като нея?
Одън кимна.
— Всичките, които съм прегледал досега.
Еберт придърпа дрехата обратно върху гърдите на мъртвата жена и се изправи. Гласът му прокънтя гневно:
— Какво означава всичко това? Искам да кажа, какво, по дяволите, значи всичко това?
Одън сви рамене.
— Не знам, сър. Но едно нещо знам със сигурност. Някой им е казал, че идваме. Някой ни е насадил.
Генерал Толонен освободи двамата стражи, заключи вратата, обърна се с лице към младия принц и сведе глава.
— Съжалявам, че се наложи да ви извикам, млади господарю, но не бих рискувал — колкото и малък да е рискът — нашите врагове да научат това.
Ли Юан стоеше там вдървено, с леко вирната брадичка. Под зачервените клепачи очите му бяха пълни с горчив гняв. Беше висок едва на половината на генерала и все пак властната му осанка, макар и да тънеше в дълбока скръб, не оставяше никакво съмнение кой тук е господар, а кой — слуга. Принцът беше облечен в чен фу — грубата, непоръбена традиционна траурна дреха от зебло, — краката му бяха обути в прости сандали без украшения, по врата и ръцете му нямаше никакви бижута. Изглеждаше толкова грубо аскетичен — тъгата му така личеше, — че Толонен го заболя сърцето.
Намираха се в една от стаите на охраната в сърцето на Бременската крепост. Стая, голяма не повече от двадесет квадратни чи, изолирана от всички страни от заобикалящата я постройка — крепеше се върху няколко подпори. До нея се стигаше по един къс коридор с два въздушни шлюза, всеки от които се изпразваше до пълен вакуум след използването му. Повечето я смятаха за неуютно място, в което човек се чувства крайно неудобно. След като обаче веднъж се влезеше вътре, абсолютната секретност беше гарантирана. Вътре не надничаха никакви камери, навън от нея не излизаха никакви комуникационни връзки. С оглед на последните открития Толонен на драго сърце приемаше това съвършено изолиране. Беше му се струпало твърде много, че да поема ненужни рискове.
— Говори ли вече с него? — попита Ли Юан с пламнали от гняв очи. — Опита ли се да те лъже това копеле?
Гневът на момченцето беше нещо, което трябваше да се види. Толонен не бе и предполагал, че Юан може да крие в себе си толкова гняв. Той винаги беше толкова студен, толкова безстрастен. Нещо повече — в думите му се долавяше разяждаща горчивина, която отекна в душата на Толонен. Ли Юан бе приел много зле смъртта на брат си. Само отмъщение би го успокоило. В това си приличаха.
Толонен свали униформената си шапка и се поклони.
— Трябва да сте търпелив, млади господарю. За тези неща се иска време. Трябва ми солидно доказателство, за да мога да обвиня нашия приятел Бердичев.
Осемгодишното момченце рязко му обърна гръб — внезапността на жеста издаваше вътрешната му борба. После отново се извърна с пламнал поглед.
— Искам ги мъртви, генерал Толонен. До последния гад. И семействата им да се премахнат. До трето поколение.
Толонен отново сведе глава. Бих го направил — помисли си той, — ако ми заповяда моят Танг. Но Лй Шай Тун още не беше казал нищо за това, как се чувства, какво иска, нито пък какво е говорил пред Съвета вчера. Какво ли бяха решили Седмината? Как щяха да отговорят на подобна наглост? Да, малки господарю; с радост бих ти се подчинил. Но ръцете ми са вързани.
— Сега вече знаем много повече — той хвана Ли Юан за рамото и го поведе през стаята към двата стола, поставени пред екран. Седна с лице към Ли Юан — виждаше не само тъгата и гнева на момчето, но също и огромното му достойнство. — Знаем как точно е станало.