Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Забеляза как се напрегна Ли Юан.
— Да — кимна Толонен. — Ключът към всичко е бил в симулираното видение — забеляза, че това нищо не говореше на Ли Юан, и продължи: — Открихме го при нашето нахлуване в инсталацията на „Сим Фик“ в Пунто Наталес. Там повече от осем години очевидно са провеждани нелегални опити. Май че устройството, което открихме в главата на Чао Ян, е част от някоя тяхна система.
Ли Юан поклати глава.
— Не те разбирам, генерале. В „Сим Фик“ са правени незаконни опити? Така ли? Умишлено са престъпвали постановленията на Декрета?
Толонен кимна, но вдигна ръка да отклони въпроса на Ли Юан. Положението беше сложно и не му се влизаше в дискусия за това, как всички компании провеждат подобни опити и после се опитват да накарат Министерството да одобри предполагаемо „теоретичните“ им постижения.
— Остави това за момент — обади се той. — Онова, което в случая е от първостепенна важност, е, че Пей Чао Ян не носи никаква вина за смъртта на брат ти. Преди около пет години той е претърпял операция за изваждане на тромб от мозъка — операция, която баща му, Пей Ро-Хен, е запазил в тайна. Чао явно е претърпял злополука по време на лов. Паднал лошо от коня. Но операцията излязла успешна и той нямал никакви по-нататъшни неприятности. Искам да кажа, до деня на сватбата. Сега знаем защо.
— Искаш да кажеш, имплантирали са нещо в мозъка му? С което да го контролират?
— Не точно да го контролират. Но нещо, което би го накарало да вижда точно онова, което те са искали да вижда. Нещо, което е наслагвало върху действителността съвсем други образи. Дори май и съвсем други миризми. Нещо, което го е накарало да види Хан Чин КАТО НЕЩО ДРУГО…
— И знаем кой е направил тази… операция?
Толонен погледна момчето.
— Да. Само че всички са мъртви. Всъщност мъртви са от няколко години вече. Който и да е организирал всичко това, го е изпипал до съвършенство. Наистина до съвършенство.
— Но „Сим Фик“ са виновни, нали? Бердичев е виновен?
Генералът забеляза яростта, изписана по лицето на Ли Юан, и кимна.
— Предполагам. Но недостатъчно може би, за да им отправим убедително според закона обвинение. Всичко зависи от това, какво ще открием в Хамерфест.
С пронизителен писък тя връхлетя върху него като луда. Размахваше голям остър ловджийски нож в лявата си ръка, а в дясната — срязан байонет.
Еберт се наведе и избягна яростния замах, после заби острието на своя нож между гърдите й с две ръце — ударът беше толкова силен, че тя залитна назад и почти изхвърча.
— Богове… — прошепна той, свел поглед към умиращата жена, потресен от яростта, с която го беше нападнала. — Колко още?!
Беше 6 часът без 5 минути и той беше объркан. Вече осем от неговите хора бяха мъртви, двама тежко ранени изоставиха в коридорите. Бяха убили повече от двадесет защитници. Всичките — жени. Луди жени, също като тази, която току-що бе убил. И все пак те продължаваха да прииждат.
Защо жени? — продължаваше да се пита той. Но подсъзнателно разбираше защо. Това създаваше психологическа пречка у врага. Не се чувстваше никак добре, като убиваше жени. Нито пък хората му се чувстваха добре. Беше ги чул какво си мърморят. А сега те бяха мъртви. Или все едно мъртви.
— Продължаваме ли? — попита го Одън, сержантът.
Еберт се обърна и изгледа останките от своя отряд. Бяха останали четирима, включително той. И нито един от тях не бе преживявал досега нищо подобно. Виждаше го в очите им. Бяха уморени и объркани. Изминалият час им се струваше цяла вечност, а не знаеха откъде ще връхлети следващата атака.
Плановете на сградата, по които се ръководеха, се бяха оказали абсолютно фалшиви. Който и да отговаряше за това, той бе престроил тайно комплекса и го бе превърнал в лабиринт — паяжина от смъртоносни слепи коридори и капани. Нещо по-лошо — бяха наводнили коридорите с призрачни сигнали и бе невъзможно да поддържат връзка с другите бойни групи.
Еберт се усмихна мрачно.
— Продължаваме. Няма как да е далече.
На следващото кръстовище отново попаднаха под огън и изгубиха още един човек. Но този път очакваната контраатака не се материализира. Може би почти сме стигнали — помисли си Еберт, притиснал се до стената, поемайки си дъх. Може би това беше последният им защитен пост. Погледна през коридора и срещна погледа на Одън. Да — помисли си той. — Ако се измъкнем оттук, ще те препоръчам; през последния час ти ми спаси живота неведнъж.
— Приготви се — прошепна той. — Аз тръгвам пръв. Прикривай ме.
Одън кимна и вдигна пушка — напрегнат, готов за стрелба.
Кръстопътят бе точно пред тях. Зад него, на около десет крачки вдясно по коридора, имаше врата.