Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
— Как се озовахте в този лагер? — попита колебливо Ший, страхувайки се да не разсърди още повече темпераментния мъж.
— Снощи стигнахме до огъня им, след залез слънце — отговори другият спокойно, без следа от предишната враждебност. — Слязох до края на откритото пространство, за да разгледам по-отблизо и видях малките жълти приятелчета да си играят с тези три сини малки камъчета. Видях те и тебе, с привързани към тялото ръце и с вързани крака, същински вързоп. Реших да доведа Келцът и с един куршум да ударим два заека — ето, виждаш ли, не те излъгах, когато ти казах, че не ми е приятно да виждам съгражданин от Южната земя в ръцете на тези коварни същества.
Ший кимна и беше щастлив, че е свободен, но не беше сигурен дали сега положението му е по-добро, отколкото когато беше пленник на гномите.
— Доста обезпокоително, приятелю — изрази на глас неизречения му страх Панамон Крийл. — Не ти мислим нищо лошо. Единственото, което искаме, са камъните — ще ни донесат добри пари, а ние знаем какво да правим с тях. Можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл.
Изведнъж се обърна и се доближи до Келцът, който стоеше чинно до малка купчина от оръжия, дрехи и различни ценни вещи, които беше събрал от избитите гноми. До огромното тяло на трола едрата фигура на спътника му изглеждаше дребна. Тъмната, подобна на кора кожа, му придаваше малко вид на криво дърво, което хвърляше сянката си върху облечения в аленочервено човек. Двамата си размениха няколко думи, Панамон говореше тихо на огромния си приятел, а другият му отговаряше с жестове и с поклащания на широката си глава. Върнаха се до купчината с предмети, мъжът набързо ги разгледа и повечето от тях хвърли настрана като ненужни боклуци. Ший ги гледа известно време, без да знае какво да прави. Загубил беше камъните, а без тях той беше абсолютно безпомощен и незащитен в тази свирепа земя. Загубел беше спътниците си в Драконовите зъби, единствените, които биха останали с него, единствените, които наистина биха му помогнали да си върне камъните. Беше стигнал толкова надалеч, че беше немислимо да се връща назад сега, дори и да си мислеше, че би могъл да се справи успешно. Другите от групата зависеха от него, а никога не би изоставил Флик и Мениън, независимо от опасностите.
Панамон Крийл хвърли бегъл поглед през рамото си, за да види дали човекът от Вейл си е тръгнал и на красивото му лице се изписа лека изненада, когато видя, че младежът продължава да стои там, където го беше оставил.
— Какво чакаш?
Ший поклати бавно глава, с което искаше да каже, че не знае точно. Високият красавец го погледа известно време, после му се усмихна и махна с ръка да се приближи.
— Хайде, ела да похапнеш с нас, Ший — покани го той. — най-малкото, което можем да направим за теб, е да те нахраним преди да тръгнеш обратно за Южната земя.
След петнадесет минути тримата седяха около малък огън, и наблюдаваха как парчетата изсушено говеждо се загряват съблазнително на жаравата. Немият Келцът седеше мълчаливо до малкия човек от Вейл, приклекнал до огъня. Дълбоките му очи бяха приковани в димящото месо, а огромните му ръце сключени по детски. Ший изпита непреодолимо желание да протегне ръка и да докосне странното същество, да усети грубата му, приличаща на кора, кожа. Чертите на трола бяха неописуемо мили, дори от това близко разстояние. Тролът не помръдна, докато месото се печеше, стоеше абсолютно неподвижен и приличаше на изсечена скала, която студът, вятърът и вековете бяха отминали без да докоснат. Панамон Крийл се огледа и забеляза, че Ший наблюдава внимателно огромното същество. Усмихна се широко, протегна здравата си ръка и потупа леко изненадания младеж по рамото.
— Няма да те ухапе — поне докато е сит! Повтарям ти едно и също, а ти не искаш да слушаш. Млад си затова си буен и с развинтено въображение. Келцът е същият като теб и мен, само че по-едър и по-мълчалив, нещо което ценя в партньора си в нашия занаят. Върши си по-добре работата от всички, с които някога съм работил, а ако искаш да знаеш, имал съм за съдружници много хора.
— Предполагам, че той изпълнява всичко, което му наредиш? — попита остро Ший.
— Естествено, естествено — отговори бързо другият. После облечената в алено червено фигура се надвеси по-близо до пребледнялото му лице и размаха енергично шипа си, за да си придаде по-голяма тежест. — Но не ме разбирай погрешно, момче, защото далеч съм от мисълта да казвам, че е някакво животно. Умее да мисли за себе си, когато се налага. Но аз му бях приятел, когато никой друг не си направи труда дори да го погледне — никой! Той е най-силното живо същество, което някога съм виждал. Би могъл да ме смаже без дори да се замисли. Но знаеш ли какво? Аз го съсипах и сега той ме следва!