За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
Поклатих глава, а Ниърли скочи и ме сграбчи за реверите. Беше изненадващо силна, лицето ѝ бе напрегнато, а очите ѝ горяха. Тази жена просто четеше мислите ми.
— Тя е мъртва, Джек, и от онова, което знам, вината е само твоя. Наистина твоя, защото не си пожелал да се откажеш от нещо, а сега повтаряш същата грешка, само че този път ще убият теб. Мислиш ли, че тя би искала това да се случи? Мислиш ли, че това ще оправи нещата?
— Нямаш правото да използваш Хена по този начин извиках аз и освободих реверите си от клещите на пръстите ѝ. — Това изобщо не ти влиза в работата и Виналди не е трябвало да ти разказва тази история.
— Хена да върви на майната си! — викна тя. — Хена е мъртва. Изобщо не говорех от нейно име. Аз не искам ти да умреш.
— Не ме интересува какво искаш — отсякох аз и оставих думите да паднат като монети в кладенец без дъно.
— Говориш така, зашото съм проститутка, нали? — попита Ниърли. — Защото се продавам, за да преживея? Всички харесваме, когато една жена обича да се чука, но мразим да го прави с някой друг, така ли беше?
— Няма нищо общо с това — тихо отговорих аз и мисля, че казах истината.
— Добре тогава. — Тя допи последните капки от чашата си. — В такъв случай, Джек… защо не допиеш останалото вино сам? — Тя стана, дръпна кутията цигари от масата и ме погледна с непредаваем гняв. — Може би наистина ще е най-добре утре да отидеш и да направиш каквото си решил. В противен случай ще ти остане един много недостоен спомен, Джек… че си доизпил виното сам.
И тръгна към вратата. Внезапно станах — почувствах някакъв страх.
— Не си отивай така — примолих се и посегнах да я хвана за рамото. Тя се измъкна изпод ръката ми и продължи. — Не можем ли да бъдем приятели?
Обърна се да ме погледне, но лицето ѝ беше твърдо — лице на човек, когото не познавах.
— „Приятели“, Джек, не ме устройва. Имам приятели. Нямам нужда от повече. Онова, от което се нуждая, е някой, който да освети гората, така че да намеря място, където да отседна.
Примигнах.
— Как ти хрумна да се изразиш така?
— На кой му пука — сви тя рамене с безразличие. — Най-обикновена фраза като например: „Ей, ама ние можем да бъдем приятели“. — Тя ме изгледа и сякаш забеляза в мен нещо ново. Когато проговори пак, гласът ѝ беше малко глух: — Не, не искам да бъда твоя приятелка, Джек. Защото ти не ставаш за приятел. Макар и само заради това, че скоро ще си мъртъв, а покойниците никога не отговарят на позвъняването ти.
После обхвана лицето ми и силно ме целуна по устните. Целувката ѝ не беше нежна, нито ми се стори опрощаваща. Беше яростна и безкомпромисна, като перване с юмрук през зъбите.
— Сбогом и върви да се шибаш — каза тя и напусна живота ми.
Останах в офиса на Хауи до шест сутринта, когато отидох в банята. Изправих се пред огледалото и се избръснах, след което хвърлих принадлежностите си в кошчето за боклук: гел за бръснене, самобръсначка, гребен, четка за зъби. Внимателно огледах отражението си. Приличах на извънземен.
Дроидът на бара ми съобщи, че Хауи е отишъл да спи. Поръчах си кафе и го изпих прав на бара.
Салонът беше почти празен, с изключение на самотна двойка на масата в ъгъла, дошла тук за ранно кафе, преди работа. Държаха си ръцете и нещо в поведението им ми подсказа, че са прекарали нощта за пръв път задно. Косата на момичето все още бе влажна след утринната баня — явен признак за излизане от дневния стереотип, а бузите на момчето бяха розови след използване на намерената над умивалника самобръсначка. Освен това изглеждаше малко притеснено с измачканата риза от вчера и миризмата на чужд дезодорант. И двамата се чудеха какво да си кажат, не знаеха как да се държат, може би се мъчеха да свикнат с мисълта, че колегите им на работа веднага ще разберат какво се е случило. Бореха се с обърканите спомени от изтеклата нощ и шока от толкова много гола кожа.
Котката, която бях донесъл от изоставената Ферма, беше заспала на кълбо в един от ъглите. Бях доволен, че е намерила дом. Поне нямаше да страда от липса на пеперони.
Поколебах се дали да не оставя бележка за Хауи, но не намерих хартия, а и не знаех какво да му пиша. В седем часа напуснах бара и се отправих към експресния асансьор. Улиците все още бяха почти безлюдни. Единственото заведение, което работеше, бе китайски ресторант, на чиято витрина се виждаха изложени изморени ястия в горещи чинии. Казваше се „Щастливата градина“, но не изглеждаше като щастлива градина. По-скоро приличаше на „Доста нещастна градина“ — точно от онези заведения, които Шопенхауер е обожавал по времето, когато е страдал от възпаление на пикочния мехур.