Изкуството на лова

— Нерядко най-интересните двубои са тъкмо в ямите. Там участниците не мислят толкова много за чест и… как беше?

— За хигиената?

— Не. За репутацията.

— Плебейска концепция — посочи Маскелин. — Ще идем ли да погледаме как върви клането?

— Аз кога съм?

— Първият рунд ще започне по пладне. — Метафизикът извади джобния си часовник. — Което е било преди четирийсет минути. Но кралят дойде да произнесе реч.

Кобул се прозя пак.

— Значи все още има време за обяд.

Отне им близо половин час да стигнат портата, водеща в Сегард и Анейските палати. Постоянен поток хора се стичаше в унмерския град: ако се съдеше по вида им, повечето бяха зрители, но немалко бяха въоръжени и вероятно се готвеха да участват в двубоите. Отвън се беше струпала огромна тълпа.

Докато се спускаха по каменния тунел, Маскелин бе споходен от странно усещане — отначало си помисли, че нещо не е наред с червата му, но после вече не беше така сигурен. Като че ли бе станала някаква промяна. Беше се случило нещо, което не влизаше в унисон с чувството му за възприятие. Плюс далечното усещане за световъртеж. Не можеше да определи точно какво става, ала всичко това го притесняваше. Той се обърна и видя, че Кобул се хили.

— Геометрия — каза кратко магьосникът.

Маскелин повдигна озадачено вежди.

— Нагоре ли се качваме, или слизаме надолу?

— Първо беше нагоре — отвърна Маскелин. — А после, като влязохме… — Ето кое беше странното. Коридорът след портала сякаш водеше право към сърцето на планината и би трябвало да е равен. Но веднага щом прекрачиха прага го бе обзело усещането, че слизат. Той погледна през рамо. Наистина слизаха надолу. — Боже мили! Ние сме… не сме където би трябвало да сме.

— Впечатлен съм — засмя се Кобул.

— Къде сме всъщност?

Магьосникът вдигна рамене.

— Нямам представа. Зная само, че не сме под планината в Анеа.

— Колко голям е Сегард?

— Със сигурност достатъчно голям да побира цял град. Може би по-голям от останалия свят. Кой знае? Поколения унмери са копали тези подземия. Може все още да са тук някъде, ако питаш мен.

Маскелин спря и хората отзад се скупчиха. Някои го изгледаха ядно. Той стисна Кобул за ръката.

— Но какво съдържа?

— Моля?

— Какво съдържа порталът, през който влязохме току-що? Ние сме в разлом, нали? Космически разлом.

Кобул се усмихна.

— Разлом в каменен куб с размери на къща, заровен в скалистия склон.

— Но… не разбираш ли? — попита го Маскелин, без да обръща внимание на бутащата се тълпа, изцяло погълнат от мислите си. — Порталът не е свързан с масата на това място — той е само врата. Което означава, че ако успеем да го преместим, да го разположим някъде под водата, може да го използваме, за да източим саламурата в океаните.

— Преместването му е малко по-сериозен проблем, отколкото си представяш — каза Кобул. — Както и да е, ами ако там някъде, в този друг свят, все още има изгубена цивилизация? Готов ли си да спасиш един свят, като погубиш друг?

— Разбира се. Ти не си ли?

Усмивката на магьосника се стопи.

— Ела — рече той. — Ямите са точно отпред.