Ветровещ

А те са.

Едуан се запита дали не трябва да се чувства гузен. Все пак тя беше пръснала огневещия, за да спаси него. Но той не усещаше страх в гърдите, нито вина. По един или друг начин тя сама щеше да открие истинската си природа.

— Твоята приятелка отново е на път — каза той, щом Изьолт застана на пост до него. От ръцете й покапа вода по камъните. — Мисля, че по море. Ако беше продължила, нямаше да стигнеш при нея навреме.

Изьолт не помръдна. Но се взря настойчиво в очите му, в които, той знаеше, се въртеше кръв. Трябваше да използва цялата си сила, малкото останало от нея, за да стигне миризмата на веровещицата.

— Семейството на Совата сигурно е загинало — каза тя накрая, все така вперила очи в Едуан.

— Сигурно — съгласи се той.

— Къде ще я отведеш в такъв случай? Надали много семейства ще приемат планински прилеп сред членовете си — говореше без интонация, както винаги, но човек не можеше да пропусне лекия хумор под думите й.

Едуан й отвърна в тон:

— Или пък кръвовещ.

Устните й се повдигнаха нагоре. После тутакси се изравниха.

— Или пък становеща.

Думата се стовари като чук помежду им.

Едуан не й възрази. Тя беше такава, каквато е, а човек, който се бореше срещу природата си, беше обречен на мъка. Понякога и на смърт.

Ето защо й каза:

— В Карауенския манастир винаги приемат всички.

— Даже и планински прилепи? — отново онзи мимолетен намек за усмивка.

— Да, стига да служат на Каар Ауен.

Изьолт застина и Едуан се зачуди дали не избърза. Не стига че беше трудно да се взреш в Пустотата, ами какво да прави човек, ако Пустотата също го погледне?

Точно както ставаше в момента. Това полюшване в позата й. Това трескаво стрелване на езика по устните й. Ако тя наистина беше становеща, тогава беше свързана с Пустотата. А ако наистина беше пустовеща, то може би беше Каар Ауен. Тя прозря всичко.

Едуан също.

— Карауенският манастир.

Думите се отрониха от устата й като молитва. После тя примигна и рече:

— Ти нали вече не си монах.

— Ето защо — той протегна раменете си — няма да остана. Ще оставя Совата, ще оставя прилепа, ще оставя и теб. После ще замина за Лейна да си прибера парите. — И може би да заловя принц Леополд.

Изьолт кимна, сякаш планът я устройваше. По някаква причина жестът й го обезпокои. Спокойното й съгласие сви дробовете му.

Каквото и да беше това чувство, то мигом отмина, а Совата нагази по-навътре в сенчестото езеро. Планинският прилеп удари с опашка по стената, както изглеждаше — с неодобрение. А може би беше развеселен. Невъзможно беше да отгатне човек.

Изьолт се отдалечи от Едуан и извика на Совата да внимава.

А той както винаги остана като наблюдател на ръба на сцената, докато светът се разгръщаше пред него под свечеряващото се небе.