Ветровещ

Тъй де, ако Изьолт наистина беше като Есме, тогава тя също щеше да може да ходи насън.

Но нищо не се случи. Нищо, нищо, трижди проклето нищо.

— Невестулките да те припикаят — прошепна тя и топли сълзи опариха очите й. Тя подсмъркна и стисна по-здраво камъка. — Къде си, мътните те взели, Сафи?

Не ти прилича да ругаеш, Из. За тази работа се иска страст.

— Сафи? — Изьолт тупна по дупе. Един камък я убоде по хълбока. — Ти ли си?

Че кой друг ще бъде? Това е моят сън.

Беше се получило. Изьолт не можеше да повярва, но ето че стана.

— Това не е сън, Саф. Аз наистина съм тук. И разговарям с теб.

Естествено че е сън. Би трябвало да знам, след като аз съм тази, която спи.

— Саф, това е нишко…

Изьолт се поколеба и в гърдите й се образува ледена паяжина. Защото това не беше нишкомагия, нали така? Това беше магията на Есме, а Есме не беше нишковеща.

Каквото и да бе това вещерство, каквото и да можеше да прави, едва ли беше изцяло зло, щом можеше да поговори със Сафи.

Изьолт преглътна.

— Това е магия — каза тя накрая. — И повярвай ми, истина е.

Възцари се мълчание. После замаяни розови нишки и топлина изпълниха съзнанието на Изьолт. Лъч от слънчевата светлина на Сафи прогони хладината.

Богиньо, това чувство й бе липсвало.

И, богиньо, нейната нишкосестра й бе липсвала.

Да ме припикаят невестулките! Гласът на Сафи в съня звучеше задъхано и приповдигнато. Ние наистина разговаряме, Из! Можеш ли, мътните го взели, да повярваш?

Изьолт не се сдържа и се разсмя.

Сафи също и залезните цветове обагриха свързващите ги нишки. Нишките на приятелството.

Преди Изьолт да се наслади на приказния цвят, нечия фигура привлече окото й. Някой вървеше между боровете.

Без нишки. Сърцето й подскочи. Беше Едуан, разбира се, че беше той, но защо му е било да идва насам?

Изьолт заговори бързо:

— Къде си, Сафи? Добре ли си?

Пътувам на кораб за Азмир. И да, добре съм. Ще пристигнем в столицата утре. Ти къде си?

— Идвам к-към теб.

Езикът на Изьолт надебеля. Толкова много неща искаше да каже. А всеки миг трябваше да свърши. Едуан беше стигнал до потопената стена. Още малко и щеше да я чува какво казва.

— Ще ми трябва време, за да стигна в Азмир, Саф, но бързам колкото мога. Сега трябва да прекъсвам.

Чакай! Стой! Моля те, Из!

— Не мога — процеди тя.

Само ми кажи ти добре ли си? И не ме лъжи, Из. Аз ще разбера.

Без да иска, Изьолт се усмихна и заекването й изчезна:

— Добре съм, Сафи. Скоро пак ще поговорим. Обещавам.

После пусна рубина.

След секунда нишките на Сафи изчезнаха. Сърцето на Изьолт остана ледено и тя надяна кожената връв отново на врата си.

Едуан стъпи на брега. Прекоси мълчаливо камъните и за нейно учудване, Изьолт усети, че раздразнението й се стопи.

Естествено, че пак ще може да ходи в съня. Времето й със Сафи не беше свършило. Това бе само началото.