Ветровещ
- Автор: Деннард Сьюзан
- Серия: Вещерия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Издава „Егмонт България“ ЕАД
- ISBN: 978-954-27-2035-5
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ветровещ». Краткое содержание книги:
След като експлозия унищожава кораба му, светът смята, че принц Мерик е мъртъв. Белязан, но жив, той е решен да докаже предателството на сестра си. Преди да достигне препълнената с бежанци кралска столица, той обитава улиците, защитавайки по-слабите, което води до появата на слухове за обезобразен полубог, който носи справедливост на потиснатите.
Когато кървовещът Едуан разбира за обявената награда за главата на Изьолт, той прави всичко възможно да я намери пръв, докато тя не му предлага сделка… Сега те трябва да работят заедно, за да прекосят вещерските земи, чудейки се кой от двамата ще предаде другия пръв.
След изненадваща атака и корабокрушение Сафи и императрицата от Марсток едвам спасяват живота си. Всеки миг представлява риск, а следващата стъпка на пиратите е да обявят война на Вещерия…
Ванес застана между прозореца и Сафи. Лицето й беше спокойно, лъжливо спокойно. Макар че нямаше и помен от по-раншното й прилошаване от кръвта, а катерът ги водеше право към Марсток, истината беше, че императрицата никога не сваляше гарда си. Никога.
— Кога ще свършиш, ад-барде? — попита го тя.
— Още няколко минути.
— Тогава ще говоря пред теб.
— Добре — Кейдън продължи да работи, без да бърза, без да се мае, с обичайната си предпазлива съсредоточеност и обичайните, постоянни приливи болка.
— На сутринта ще стигнем марстошките брегове, Сафи. В знак на благодарност за всичко, което направи, откакто потеглихме от Нубревна, искам да ти дам избор.
— Може да останеш на грижите на ад-бардовете и да се завърнеш в родната си земя, а може да дойдеш с мен в Азмир. Щом ми помогнеш да прочистя двора си, ще бъдеш свободна да си тръгнеш. А аз… — тук тя замълча и за кратък миг хладната й маска трепна. През нея проби лъч искрена надежда. — Аз ще ти дам достатъчно пари да отпътуваш, накъдето пожелаеш. Да започнеш нов живот.
Предложението се спусна на талази в каютата, като издут чаршаф над матрак, преди да докосне леглото.
— … избор — повтори Сафи и забеляза как внимателните движения на Кейдън този път се забавиха.
С лявата си ръка Сафи стисна нишкокамъка. Разкървавените й, потрошени кокалчета докоснаха леко стоманената верига, която Ванес й бе сложила преди седемнайсет дни.
Колко много неща се бяха случили оттогава. С Ванес. С ад-бардовете. Никой от тях вече не й беше враг.
Истина, истина. Гърлото й я стегна при тази мисъл и по разкъсаната й плът пробягаха хладни тръпки. Ако отиде в Картора, ще изгуби свободата си, а Изьолт никога нямаше да я намери, никога нямаше да я види отново. Сафи ще стане невеста на императора, негова веровещица, заключена в студения замък, от който никога нямаше да избяга.
Но в Марсток… В Азмир… Там имаше шанс. Веднъж да изкорени корупцията в двора, щеше да си тръгне. На всичкото отгоре щеше да си тръгне с пари и двете с Изьолт най-накрая, най-накрая, щяха да започнат наново живота си някъде.
Ами ад-бардовете, с тях какво ще стане? Завръщането им в Картора без Сафи си беше смъртна присъда, Кейдън сам й каза току-що. А Сафи не им беше спасила окаяните кожи, за да ги убие сега Хенрик.
Вече беше изгубила Мерик Нихар. Ако зависеше от нея, повече хора нямаше да губи.
— Ще дойда с тебе в Азмир — Сафи се опита да напомпа думите си с авторитет, — а ад-бардовете ще дойдат с мен. Ще бъдат личната ми стража.
Думите отекнаха в малката каюта. Ванес изглеждаше озадачена, а Кейдън спря да шие и погледна Сафи с ококорени очи. На устните му играеше нещо подобно на смръщване.
Тишината се проточи няколко секунди. Докато накрая Ванес подсмъркна.
— Приемам условията ти, Сафи. И… — тя склони глава, а на лицето й се появи истинско, непресторено спокойствие. — Благодаря ти, че не ме изостави.
Императрицата на Марсток излезе така, както беше влязла. Едва когато вратата щракна, а корабът се залюля наляво и надясно четири пъти, чак тогава Кейдън проговори.
По някаква причина бузите на Сафи поаленяха.
— Защо ни взимаш с теб? — едва чуто попита той. — Знаеш, че накрая ще трябва да те отведем в Картора.
— Знам — Сафи повдигна лявото си рамо и се опита да изглежда нехайно, а пръстите й най-накрая пуснаха нишкокамъка. — Но нали знаеш старата поговорка: Щом приятелите ни са наблизо, не ни грози опасност…
— Разбирам — той изсумтя. Иглата се повдигна. Медта проблесна. — Щом приятелите ни са наблизо, не ни грози опасност, но още по-добре, ако враговете са ни под око.
— Не — Сафи се изопна и зачака захапката на иглата. — Само тази част за приятелите, ад-барде. Не сме врагове. Вече не.
Тя се усмихна, макар и напрегнато, и той й се усмихна в отговор. После я промуши с иглата. Веднъж, два пъти. Последни болезнени убождания и раната й беше закърпена.
Изьолт изчака слънцето да залезе и звездите да изгреят, преди да направи хода си.
Бяха намерили една полянка нагоре по хълма и до поточе, което ромолеше надолу към езерцето. Според Едуан и Изьолт мястото беше ужасно незащитено и той бе казал това на Совата, когато тя ги доведе тук. Дърветата стенеха твърде шумно, течащата рекичка нямаше да спре и бълха.
Но момиченцето беше седнало тук твърдоглаво, с кръстосани крака. Пак тук планинският прилеп се бе приземил тежко, а после беше завлякъл масивното си тяло зад Совата. Сребърните му нишки бяха угаснали, сякаш сънливостта беше приглушила ожесточеността му, и скоро той захърка.