Паднали ангели

- Значи да се доверявам на себе си дори когато не мога да имам доверие на онези около мен? - попита тя, с чувството, че това е част от всичко, което иска да каже Даниел.

- Ще се опитам да бъда близо до теб, за да ти помагам, и ще ти пращам вести колкото мога по-често, когато ме няма - каза Даниел. - Лус, ти владееш спомените от миналите си животи... дори ако все още не можеш да ги отключиш. Ако нещо ти се струва нередно, стой далече.

- Ти къде отиваш?

Даниел вдигна очи към небето.

- Да намеря Кам - каза той. - Имаме да се погрижим за още няколко неща.

Мрачният тон на гласа му накара Лус да се почувства нервна. Спомни си гъстия слой прах, който Кам беше оставил в гробището.

- Но нали след това ще се върнеш при мен? - каза тя. -Обещаваш ли?

- Аз... аз не мога да живея без теб, Лус. Обичам те. Това е важно не само за мен, но... - Той се поколеба, после поклати глава. - Не се тревожи за нищо от това сега. Само знай, че ще се върна за теб.

Бавно, неохотно, двамата се изправиха. Слънцето току-що се беше показало над дърветата и хвърляше мънички проблясващи късчета светлина с форма на звезди върху набраздената вода. Трябваше да преплуват съвсем късо разстояние оттук до калния бряг, който щеше да ги отведе до самолета. На Лус й се искаше той да е на цели километри от тях. Можеше да плува с Даниел до падането на нощта. И до всеки изгрев и залез след това.

Скочиха обратно във водата и заплуваха. Лус грижливо пъхна медальона под потничето си. Ако да се доверява на инстинктите си беше важно, то инстинктите й подсказваха никога да не се разделя с това колие.

Тя гледаше, отново изпълнена с благоговение, как Даниел започна бавното си, елегантно движение. Този път, на лунната светлина, тя знаеше, че крилете, преливащи във всички цветове на дъгата, които виждаше очертани в капчиците вода, не са плод на въображението й. Бяха истински.

Тя се движеше зад него, порейки водата със замах след замах. Твърде скоро, пръстите й докоснаха брега. Беше й омразен фактът, че дочу бръмченето на самолетния двигател по-нататък в сечището. Бяха стигнали до мястото, където щеше да се наложи да се разделят, и Даниел трябваше почти да я извлече от водата. От усещането, че е щастлива и мокра, беше преминала към чувството, че е вир-вода и замръзва. Тръгнаха към самолета: ръката му беше опряна на гърба й.

За изненада на Лус, господин Коул протягаше голяма хавлиена кърпа, когато скочи от пилотската кабина.

- Едно малко ангелче ми каза, че може да имаш нужда от това - каза той, като разгъна кърпата към Лус, която я пое с благодарност.

- Кого наричате „малък“? - Ариана изникна иззад едно дърво, последвана от Габ, която носеше книгата за Пазителите.

- Дойдохме да пожелаем bon voyage - каза Габ, като подаде книгата на Jlyc. - Вземи това - каза тя бодро, но усмивката й приличаше повече на намръщена гримаса.

- Дай й хубавите неща - каза Ариана, като смушка Габ.

Габ извади от раницата си термос и го подаде на Jlyc. Тя

повдигна капачката. Беше горещ шоколад и ухаеше невероятно. Jlyc намести книгата и термоса в подсушените си с хавлията ръце, внезапно почувствала се богата. Но знаеше, че щом се качи на самолета, ще се почувства празна и сама. Притисна се към рамото на Даниел, възползвайки се от близостта му, докато още можеше.