Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Може би, улових се да мисля, той заслужаваше някой по-добър от мен. Някой по-умен. Някой като Трина щеше да измисли нещо по-добро. И навярно би открил рядко медицинско изследване или нещо, което да помогне на Уил. Навярно би променил решението му. От мисълта, че трябва да живея с това до края на живота си, ми се зави
свят.
- Искаш ли да пийнеш нещо, Кларк? - Понякога гласът на Уил прекъсваше мислите ми. - Не. Благодаря.
- Да не съм заел много от облегалката ти с лакътя си? - Не.Всичко е наред.
Едва в тези последни няколко часа, в тъмнината си позволих да го погледна. Очите ми се плъзнаха бавно встрани от светещия телевизионен екран и аз го загледах скришом на бледата светлина от малката кабина.
И докато поглъщах лицето му, толкова помургавяло и красиво, тол-кова спокойно в съня, по бузата ми се изтърколи самотна сълза. Вероятно усетил по някакъв начин погледа ми, Уил се размърда, но не се събуди. И незабелязано от персонала в самолета, незабелязано от Нейтън придърпах одеялото на врата му, подпъхнах го внимателно за да съм сигурна, че в хладния въздух от климатика Уил няма да почувства студ.
Те чакаха на изхода на „Пристигащи”. Някак си знаех, че ще са там. От мисълта за това взе да ми се гади още докато карахме Уил през паспортната проверка, извърше-на по бързата процедура от добронамерен служител, макар че се молех да се забавим, да сме принудени да чакаме на опашка с часове, а още по-добре с дни. Но не, прекосихме застланото с линолеум пространство, аз бутах количката с багажа, Нейтън буташе Уил, стъклените врати се отвориха и ги видях, стояха край преградата един до друг в някакъв рядък изблик на разбирателство. Видях как грейна лицето на госпожа Трейнър, щом забеляза Уил, и си помислих горчиво: “Разбира се, той изглежда добре.” И за мои cpaм, си сложих слънчевите очила - не да скрия изтощението си, а да не би тя да разбере веднага от изражението ми какво щеше да ми се наложи да й кажа.
- Не мога да те позная! - възкликна тя. - Изглеждаш
чудесно, Уил! Наистина чудесно!
Бащата на Уил се беше навел, потупваше количката на сина си, коляното му, лицето му се бе разтеглило в усмив-
ка.
- Не можехме да повярваме, когато Нейтън ни каза, че
всеки ден си ходил на плажа. И си плувал! Я кажи, как беше водата - приятна и топла, нали? Тук не спря да вали.
Типично за август!
Разбира се. Нормално беше Нейтън да им е изпращал съобщения или да им се е обаждал. Сякаш те биха ни ос-
вили толкова време без някаква форма на контакт. - Мястото наистина си го биваше - потвърди Нейтън. Той също се бе умълчал, но сега опитваше да се усмихне, да изглежда както обикновено.
Чувствах се скована, ръката ми стискаше паспорта, сякаш се канех да ида някъде другаде. Трябваше да си напомня да дишам.
- Ние пък решихме, че може да искаш специален обяд - каза бащата на Уил. — В хотел „Интерконтинентал” има доста приличен ресторант. Шампанското е от нас. Какво ще кажеш? С майка ти си мислехме, че може да ти хареса.
- Разбира се - отвърна Уил. Усмихваше се на майка си и тя го изпиваше с поглед, сякаш искаше да затвори този миг в бутилка. “Как можеш?” — идеше ми да изкрещя. - “Как можеш да я гледаш така, когато вече знаеш какво ще й причиниш?”
- Да вървим тогава. Колата ми е на паркинга. Сигурен съм, че всички сте уморени от полета. Нейтън, искаш ли да ти помогна с багажа?
Гласът ми се намеси в разговора.
- Всъщност - казах - аз вече съм свалила багажа си от количката. Така че ще ви оставя. Но ви благодаря.
Бях се съсредоточила върху пътната си чанта, нарочно не ги поглеждах, но дори през глъчката на летището усетих краткото мълчание, което думите ми предизвикаха.
Господин Трейнър го наруши пръв:
- Хайде, Луиза. Нека го отпразнуваме. Искаме да ни разкажете за приключенията си. Искам да знам всичко за Мавриций. И ти обещавам - няма да искам да ни разкаже-те всичко. - Той се усмихна многозначително.
- Да. - Гласът на госпожа Трейнър прозвуча малко остро. - Ела, Луиза.
- Не. - Преглътнах и направих усилие да се усмихна, Слънчевите ми очила бяха като щит. - Благодаря. Наисти-на е по-добре да се прибирам.
- Къде? - попита Уил.
Осъзнах какво казва. Всъщност нямаше къде да отида.
- У дома, при родителите ми. Всичко ще е наред.
- Ела с нас - настоя той. Гласът му беше нежен. - Не си отивай, Кларк. Моля те.
В този миг ми се доплака. Но знаех с абсолютна сигур-
ност, че не бих могла да понеса близостта му.
- Не. Благодаря ти. Желая ви приятен обяд. - Метнах пътната си чанта през рамо и преди някой да успее да каже още нещо, се отдалечих и тълпата в термининала ме погъл-на.