Играта на Ендър
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Ендър». Краткое содержание книги:
Този факт му отрежда място сред най-изтъкнатите творци в жанра и му носи световна слава.
Но за българския читател името му се свързва на първо място с култовата сага за Ендър, сочена като един от бисерите в областта на научната фантастика.
Ансибалът им бе донесъл новината, че новият колониален кораб е само на година път от тях. Те молеха Ендър да им намери място, където да се заселят — в достатъчна близост с неговата колония, за да могат двете колонии да търгуват, но и на достатъчно разстояние, за да могат да бъдат управлявани самостоятелно. Ендър взе хеликоптера и тръгна да изследва околностите. Взе със себе си едно от децата, единайсетгодишно момче на име Абра, което при основаването на колонията е било едва тригодишно и не си спомняше никой друг свят освен този. Той и Ендър отидоха дотолкова надалече, доколкото успя да ги заведе хеликоптерът, после си направиха бивак за през нощта, а на сутринта продължиха пешком, за да добият по-непосредствена представа за земята.
На третата сутрин Ендър внезапно изпита някакво тревожно чувство, че вече е бивал из тези места. Огледа се. Беше непозната земя, която никога не бе виждал. Повика Абра.
— Здрасти, Ендър! — провикна се Абра. Той се намираше на върха на стръмна, невисока могила. — Качи се при мен!
Ендър се закатери нагоре. Чимовете трева, осеяли меката пръст, се изплъзваха изпод нозете му. Абра сочеше надолу.
— Можеш ли да повярваш на очите си? — попита той.
Могилата бе куха. По средата й се виждаше дълбока падина, наполовина пълна с вода, заобиколена от зъбери, които надвисваха застрашително над водата. В едната посока могилата се снижаваше в два дълги хребета, които образуваха У-образна долина, а в другата посока се издигаше към една бяла скала, ухилена като череп, от чиято уста бе поникнало едно дърво.
— Все едно, че тук е умрял някакъв великан — рече Абра, — а земята се е надигнала, за да покрие скелета му.
Едва сега Ендър разбра защо местността му се бе сторила позната. Трупът на Великана. Той беше играл тук толкова много пъти като дете, за да не познае това място. Но това бе невъзможно. Компютърът във Военното училище не би могъл да види това място. Погледна с бинокъла в посоката, която му бе добре известна, изпълнен със страх и надежда, че ще види онова, което бе само част от пейзажа.
Люлки и пързалки. Шведска стена. Буренясали, но формите несъмнено бяха техни.
— Някой трябва да е построил всичко това — каза Абра. — Погледни черепа. Това не е скала, виж. Това е бетон.
— Виждам — отговори Ендър. — Построили са го за мен.
— Какво?
— Познавам това място, Абра. Бъгерите са го построили за мен.
— Но всички бъгери са били вече измрели цели петдесет години преди да пристигнем тук.
— Прав си. Изглежда невъзможно, но е така. Абра, не биваше да те вземам със себе си. Може да стане опасно. Щом са ме познавали дотолкова добре, че да построят това място, може би възнамеряват да…
— Да си разчистят сметките с теб?
— Задето ги унищожих.
— Тогава не отивай, Ендър. Не прави това, което искат от теб.
— Щом искат да си отмъщават, Абра, аз нямам нищо против. Но може и да не търсят отмъщение. Това може би се доближава най-много до разговор е тях. Все едно, че са ми написали някакво съобщение.
— Но те не са умеели да четат и пишат.
— Може би са се научили, преди да умрат.
— Ами най-добре ще е тогава да не се навъртаме наоколо. Тръгваш ли нанякъде, идвам с теб.
— Не. Ти си още много малък, за да поемеш риска да…
— Я стига! Ти си Ендър Уигин. Не ми разправяй на какво са способни единайсетгодишните!
Те полетяха заедно с хеликоптера над детската площадка, над гората и над кладенеца на горското сечище. А след това поеха нататък, където беше зъберът с пещерата в скалната стена и издатината, точно там, където трябваше да бъде Краят на света. И там, в далечината, точно където трябваше да се намира според мисловната игра, се извисяваше кулата на замъка.
Той остави Абра при хеликоптера.
— Не тръгвай след мен и ако не се върна до един час, се прибери у дома.
— Ще има да вземаш, Ендър, идвам с теб.
— Ти ще имаш да вземаш, Абра, или ще ти напълня устата с кал.
Абра можеше да се закълне, че въпреки шеговития си тон Ендър говореше сериозно, така че не тръгна с него.
По стените на кулата имаше вдлъбнатини и издатини, за да може да се изкатери човек по-лесно по нея. Значи са искали да се кача в стаята.
Стаята си бе все същата. Ендър си спомни и потърси змията на пода, но там имаше само килимче със змийска глава в единия ъгъл. Имитация, не копие, но за хора, които не се занимават с изкуство, се бяха справили добре. Сигурно бяха взели тези образи от съзнанието на Ендър, когато го бяха намерили през светлинните години и бяха видели най-страшните му кошмари. Но защо? За да го доведат до тази стая, разбира се. За да му оставят съобщение. Но къде бе съобщението и как щеше да го разбере?