Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Но ще го направим. — Корболо Дом се изсмя и стисна юмруци. — Уискиджак! Мъртъв! Ах, Гуглата ни благослови тази нощ! Ще му принеса жертви на олтара! И Дужек — о, духът му наистина трябва да е съкрушен. Смазан!
— Стига злорадство — изръмжа пребледнял Хеборик.
Камъст Релой се наведе напред и изсъска:
— Л’орик! А Бързия Бен?
— Той е жив, уви. Калам не е придружил армията — никой не знае къде е. От Подпалвачите на мостове имало само шепа оцелели. Дужек ги разпуснал и наредил да ги впишат в списъка на жертвите…
— Кои са живи? — настоя Камъст.
Л’орик се намръщи.
— Шепа, както казах. Важно ли е?
— Да!
— Добре. — Л’орик погледна Ша’ик. — Избрана, разрешавате ли ми отново да се свържа с моя слуга в онази далечна армия? Ще отнеме не повече от няколко минути.
Тя сви рамене.
— Действай. — И след като Л’орик сведе глава, бавно се отпусна в стола. — Така. Врагът ни е претърпял непоправимо поражение. Императрицата и скъпата й империя се гърчат. Прочие, нам се пада да нанесем смъртоносния удар.
Хеборик подозираше, че само той долови празнотата в думите й.
„Сестрата Тавори вече е сама.“
„И предпочита да е точно така. Най успява точно когато е сама. Ах, момиче, би искала да се престориш, че тази вест те възбужда, но всъщност тя постигна обратното, нали? Страхът ти от Тавори само се задълбочи.“
„Накара те да замръзнеш.“
Л’орик заговори, без да вдига глава:
— Бленд. Тууз. Малът. Спиндъл. Сержант Анци. Лейтенант Пикър… капитан Паран.
Главата на Ша’ик рязко се вдигна и удари високия гръб на стола. Слабите очи на Хеборик не можеха да видят лицето й, но той знаеше, че на него е изписан потрес. Потрес, който прониза и неговата душа, макар да беше само потрес на осъзнаването — не от онова, което предвещаваше за тази млада жена, седнала в трона си.
Л’орик продължи като в унес:
— Бързия Бен е станал Върховен маг. Предполага се, че оцелелите Мостоваци са заминали през лабиринт за Даруджистан, макар агентът ми всъщност да не е сигурен в това. Уискиджак и падналите Подпалвачи на мостове са били прибрани в… Лунния къс, който е… богове на пъкъла! Изоставен! Синът на Тъмата е изоставил Лунния къс! — Потръпна, после бавно вдигна глава и примига. Вдиша дълбоко и издиша хрипливо. — Уискиджак е бил убит от един от командирите на Бруд. Изглежда, в съюза им е имало измяна.
— Разбира се — изръмжа Корболо Дом.
— Трябва да помислим за Бързия Бен — рече Камъст Релой и сплете нервно пръсти. — Ще го изпрати ли Тайсхрен при Тавори? А останалите три хиляди от Воинството на Едноръкия? Дори да не ги води Дужек…
— Духът им е прекършен — каза Л’орик. — Точно поради това колебливите души сред тях се свързаха с мен.
— А Калам Мекхар къде е? — изсъска Камъст, погледна неволно през рамо и се вторачи в сянката си на стената.
— Калам Мекхар е нищо без Бързия Бен — изръмжа Корболо Дом. — Още повече, след като скъпият му Уискиджак е мъртъв.
— А ако Бързия Бен отново се събере с онзи проклет убиец? Тогава какво?
Напанецът сви рамене.
— Не ние сме убили Уискиджак. Умовете им ще са изпълнени с мъст към убийците в антуража на Бруд. Не се бой за нещо, което никога няма да стане, приятелю.
Гласът на Ша’ик отекна рязко в залата:
— Всички освен Хеборик — вън! Веднага!
Стъписани погледи, после всички заставаха. Фелисин Младата се поколеба.
— Майко?
— Ти също, дете. Вън.
— Трябваше да обсъдим новия Дом и всичко, което означава това, Избрана — заговори Л’орик.
— Утре вечер. Тогава ще продължим разговора. Вън!
След малко Хеборик седеше сам с Ша’ик. Тя дълго го гледа. После изведнъж стана и слезе от подиума. Падна на колене пред него, толкова близо, че той можа да види лицето й. Беше мокро от сълзи.
— Брат ми е жив — изхлипа тя.
И изведнъж се озова в прегръдката му, притиснала лице в рамото му, и крехкото й тяло се разтърси.
Стъписан, Хеборик не отрони дума.
Тя плака дълго, много дълго, а той я държеше, не помръдваше, беше я прегърнал здраво, толкова здраво, колкото можеше. И всеки път щом образът с неговия паднал бог се извисеше пред вътрешното му око, го изтласкваше грубо. Детето в прегръдката му — защото тя пак бе дете — плачеше с болката на спасението. Вече не беше сама, не беше повече сама, единствено с омразната си сестра, омърсила кръвта на фамилията.