Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
„Не, моля ви, трябва да ме послушате.“ Мисълта какво ще му направи Рамзи, ако се домъкне обратно в лагера без гарнизонът да се е предал, почти стигаше, за да се подмокри в бричовете. „Смрад. Воня, римува се с пикня.“
— Това ли е отговорът ви? — Думите прозвучаха вяло в ушите му. — Тази риба треска от името на всички ви ли говори?
Пазачът, който го срещна на вратата, не изглеждаше толкова уверен.
— Виктарион ни заповяда да държим, да. Чух го със собствените си уши. „Дръжте тук, докато се върна“, така каза на Кенинг.
— Да — каза едноръкият. — Така каза. Кралският събор го призова, но той се закле, че ще се върне, с плавей, с корона на главата и с хиляда мъже зад него.
— Чичо ми никога няма да се върне — каза им Смрад. — Кралският съвет коронова брат му Юрон, а Вранското око има да води други войни. Мислите си, че чичо ми ви цени? Пет пари не дава за вас. Вие сте оставените да умрат. Изстърга ви, както остъргва калта от ботушите си, когато изгази на брега.
Тези думи улучиха вярно. Видя го в очите им, в начина, по който се спогледаха или се намръщиха над чашите си. „Всички са се страхували, че са изоставени, но трябваше да дойда аз, за да превърна страха в увереност.“ Тези тук не бяха събратя на прославени капитани, нито от кръвта на великите домове на Железните острови. Бяха синове на роби и солени жени.
— Ако се покорим, си отиваме, тъй ли? — рече едноръкият. — Това ли казва написаното тук? — Бутна с пръст навития пергамент, чийто восъчен печат все още не беше счупен.
— Сам го прочети — отвърна той, макар да беше почти сигурен, че никой от тях не може да чете. — Лорд Рамзи се отнася почтено с пленниците си, стига да са лоялни с него. — „Взе ми само няколко пръста на краката и ръцете, и онова, другото нещо, след като можеше да ми вземе езика или да обели кожата от краката ми от пета до бедро.“ — Предайте му мечовете си и ще живеете.
— Лъжец. — Дагон Треската извади дългия си меч. — Ти си от онези, които наричат „обърни-плащ“. Защо трябва да вярваме на обещанията ти?
„Пиян е — осъзна Смрад. — Ейлът говори.“
— Вярвайте каквото искате. Донесох ви посланието на лорд Рамзи. Сега трябва да се върна при него. Ще вечеряме дива свиня с ряпа и ще го полеем със силно червено вино. Които дойдат с мен, ще са добре дошли на пира. Останалите от вас ще умрат до ден. Господарят на Дредфорт ще доведе рицарите си по издигнатия път, а синът му води своите към вас от север. Пощада няма да има. Които загинат в бой, ще са щастливите. Които оцелеят, ще бъдат дадени на блатните дяволи.
— Стига! — изръмжа Дагон Треската. — Мислиш, че можеш да уплашиш железнородени с думи? Махай се. Бягай при господаря си, преди да ти разпоря корема, да ти извадя червата и да те накарам да ги изядеш.
Щеше да каже още, но изведнъж очите му се облещиха. Метателна брадва изсвистя и щръкна от челото му. Мечът на Треската изпадна от пръстите му. Той се сгърчи като риба на кука и рухна по лице върху масата.
Едноръкият беше хвърлил брадвата. Когато се вдигна, държеше друга.
— Кой още иска да умре? — изръмжа на другите пиещи. — Да каже, ще му помогна. — Тънки червени вадички плъзнаха по камъка от локвата кръв под главата на Дагон Треската. — Аз мисля да живея, което значи, че няма да стоя тук, докато изгния.
Един от мъжете удари глътка ейл. Друг обърна чашата си и отми вадата кръв, потекла към него. Никой не проговори. Когато едноръкият пъхна дръжката на малката брадва в колана си, Смрад разбра, че е спечелил. Почти се почувства отново човек. „Лорд Рамзи ще е доволен от мен.“
Смъкна знамето с кракена със собствените си ръце, затруднен заради липсващите пръсти, но благодарен за пръстите, които лорд Рамзи му беше оставил. Повечето от следобеда изтече, докато железнородените се приготвят за тръгване. Оказаха се повече, отколкото бе предполагал: четирийсет и седем в Порталната кула и още осемнайсет в Кулата на Пияния. Двама бяха толкова близо до смъртта, че нямаше никаква надежда за тях, а други петима — твърде изтощени, за да могат да вървят. Все пак оставаха петдесет и осем мъже, годни за бой. Колкото и отслабнали да бяха, щяха да вземат със себе си три пъти повече, ако лорд Рамзи беше щурмувал руините. „Добре направи, че изпрати мен“, каза си Смрад, докато се качваше отново на крантата си, за да поведе разпокъсаната колона обратно към мочурливата земя, където бяха вдигнали лагера си северняците.
— Оставете оръжията си тук — каза на пленниците си. — Мечове, лъкове, ками. Въоръжените ще бъдат убити на място.