Танц с дракони

Затвореше ли очи, можеше да види в ума си знамената, гордо плющящи в отривистия северен вятър. „Няма ги вече, всички са паднали.“ Вятърът в лицето му духаше от юг, а единствените знамена, веещи се над останките на Рова на Кайлин, показваха златен кракен на черно поле.

Наблюдаваха го. Усещаше очите им. Когато погледна нагоре, зърна бледи лица, надничащи иззад бойниците на Порталната кула и през разбития зид на върха на Детската кула, където според легендата децата на леса някога призовали чука на реките да прекърши на две земите на Вестерос.

Единственият сух път през Шийката беше издигнатият, а кулите на Рова на Кайлин запушваха северния му край като коркова тапа бутилка. Пътят беше тесен, руините бяха разположени така, че всеки враг, идващ от юг, трябваше да премине под и между тях. За да щурмува която и да е от трите кули, нападателят трябваше да изложи гърба си на стрелите на другите две, докато се катери по влажни каменни стени, обрасли с гирлянди хлъзгава бяла „таласъмска кожа“. Блатистата земя отвъд издигнатия път беше непроходима, безкрайно тресавище от дупки със засмукваща тиня, подвижни пясъци и лъскавозелени ивици трева, които изглеждаха здрави за непредпазливото око, но се превръщаха във вода в мига, в който нагазиш в тях, и всичко това гъмжеше от отровни влечуги, отровни цветя и чудовищни лъвогущери със зъби като ками. Също толкова опасни бяха хората, рядко видими, но винаги дебнещи, блатните хора, жабарите, калните хора. Папратта и Тръстиката, Торфа и Мочура, Рака и Жабока, Зеления папур и Черното блато, това бяха обичайните имена, които си даваха. Железнородените ги наричаха „блатни дяволи“.

Смрад подмина изгнил конски труп с щръкнала от врата му стрела. Дълга бяла змия изпълзя от празната очна дупка, щом се приближи. Зад коня забеляза ездача, по-точно онова, което бе останало от него. Враните бяха оголили плътта от лицето и диво псе беше ровило под ризницата, за да стигне до червата. По-нататък друг труп беше затънал дълбоко в тинята и се показваха само лицето и пръстите му.

Още по-близо до кулите трупове бяха осеяли земята от всички страни. От зейналите им рани бяха избуяли цветя кръвници, бледи цветове с венчелистчета, пълни и влажни като женски устни.

„Гарнизонът изобщо няма да ме познае.“ Някой можеше да помни момчето, което беше, преди да научи името си, но Смрад щеше да е непознат за тях. От дълго време не се беше поглеждал в огледало, но знаеше колко стар сигурно изглежда. Косата му бе побеляла. Повечето беше окапала, а останалата беше корава и суха като слама. Подземията го бяха направили слаб като старица и толкова тънък, че по-силен вятър щеше да го събори.

А ръцете му… Рамзи му беше дал ръкавици, фини ръкавици от черна кожа, меки и гъвкави, натъпкани с вълна, за да скрият липсващите му пръсти, но ако някой погледнеше по-внимателно, щеше да види, че три от пръстите му не се огъват.

— Не приближавай! — прокънтя глас. — Какво искаш?

— Думи. — Пришпори крантата напред и размаха мирното знаме, за да го видят на всяка цена. — Идвам невъоръжен.