Танц с дракони

Лек сняг заваля, когато колоната пое на юг по кралския път с дузина конни копиеносци и стрелци за ескорт. При последните няколко пътувания се бяха натъкнали на неприятности в Къртичиното — малко бутане и блъскане, ругатни и много навъсени погледи. Боуен Марш смяташе, че ще е най-добре да не рискуват, и този път Джон се съгласи с него.

Лорд-стюардът водеше. Джон яздеше няколко разтега по-назад, с Ед Толет Скръбния до него. На половин миля южно от Черен замък Ед доближи коня си до коня на Джон и рече:

— Милорд? Погледнете там. Големия пияница на хълма.

Пияницата беше ясеново дърво, огънато на една страна от столетия вятър. И сега имаше лице. Строга уста, прекършен клон за нос, две очи, врязани дълбоко в ствола и зяпнали на север по пътя, към замъка и Вала.

„Диваците все пак донесоха боговете си.“ Джон не беше изненадан. Хората не изоставят боговете си току-така. Целият маскарад, който лейди Мелисандра бе устроила отвъд Вала, изглеждаше кух като шутовски фарс.

— Прилича малко на теб, Ед — подхвърли Джон, колкото да омаловажи проблема.

— Да, милорд. Не ми растат листа от носа, но иначе… Лейди Мелисандра няма да се зарадва.

— Едва ли ще го види. Погрижи се да не ѝ го каже някой.

— Тя обаче вижда разни неща в ония огньове.

— Пушек и въглени.

— И горящи хора. Мен най-вероятно. С листа, изникнали от носа. Винаги ме е било страх, че ще изгоря, но се надявах първо да умра.

Джон пак погледна към лицето, зачуден кой го е издълбал. Беше поставил стража около Къртичиното, както за да пази враните си настрана от жените дивачки, така и да задържи свободния народ да не тръгнат за плячка на юг. Който и да беше изваял ясеновото дърво, явно беше убягнал на стражите му. А щом един можеше да се промъкне през кордона, други също щяха да могат. „Бих могъл да удвоя охраната — помисли с горчивина. — Да похабя два пъти повече мъже, които иначе могат да обикалят по Вала.“

Фургоните продължиха мудния си ход през замръзнала кал и навяващ сняг. След още една миля се натъкнаха на второ лице, издълбано в кестен, израснал до леден поток. Очите му гледаха към дъсчения мост над потока.

— Дваж по-неприятно — заяви Ед Скръбния.

Кестенът беше сух и безжизнен, но голите му кафяви клони не бяха празни. На един нисък клон, надвиснал над потока, клечеше изгърбен гарван с настръхнали от студа пера. Като видя Джон, разпери криле и изграчи. Той вдигна юмрук и изсвири с уста, а черната птица изпърха към него и заграчи:

— Гжито, гжито, гжито.

— Житото е за свободния народ — каза му Джон. — За теб няма. — Зачуди се дали всички ще паднат дотам, че да ядат гарвани, преди идещата зима да навлезе в разгара си.

Братята на фургоните също бяха видели това лице, не се съмняваше Джон. Никой не заговори за това, но посланието беше съвсем ясно за всеки, който имаше очи. Джон беше чул Манс Райдър да казва, че всички коленичещи са овце.

— Значи едно псе може да кара стадо овце — беше казал Кралят отвъд Вала, — но виж, свободния народ, някои са скални котки, а някои са камъни. Едните скитат където им падне и ще разкъсат псетата ви на дреб. Другите няма да мръднат, ако не ги изриташ. — Нито скалните котки, нито камъните щяха да изоставят боговете, които бяха почитали през целия си живот, и да се преклонят пред някой, който едва познаваха.