Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Ще поръчам да направят, милорд — отвърна старият Бен Кокалите.
Старецът направи много повече. Същата нощ освен нашийника имаше и едно опърпано одеяло, и половин пиле. Смрад трябваше да се бие с псетата за месото, но беше най-хубавото ядене, което бе вкусвал от Зимен хребет.
А виното… виното беше тъмно и горчиво, но силно. Клекнал между хрътките, Смрад пи, докато главата му се завъртя, повърна, изтри устата си и пи отново. След това легна и затвори очи. Когато се събуди, едно псе лижеше повръщаното от брадата му, а тъмни облаци пъплеха по лицето на лунния сърп. Някъде в нощта пищяха мъже. Избута кучето настрана, завъртя се на хълбок и отново заспа.
На другата сутрин лорд Рамзи изпрати трима ездачи по издигнатия път през блатата, за да извести лорд баща си, че пътят е чист. Одраният мъж на дома Болтън бе вдигнат над Порталната кула, откъдето Смрад беше смъкнал златния кракен на Пайк. Покрай загнилия дъсчен път дълбоко в тинята бяха забили дървени колове. Труповете, набучени на тях, се разлагаха, червени и мокри. „Шейсет и трима — преброи той. — Шейсет и трима са.“ Един го бяха скъсили с половин ръка. На друг бяха натикали свитъка пергамент между зъбите, с все още несчупения восъчен печат.
Три дни по-късно авангардът на войската на Рууз Болтън се проточи през руините и покрай зловещата редица крайпътни стражи: четиристотин конници на Фрей, облечени в синьо и сиво, върховете на копията им лъснаха, щом слънцето проби през облаците. Двама от синовете на стария Уолдър водеха авангарда. Единият беше як мъж с квадратна челюст и мускулести ръце. Другият имаше жадни очи, сближени над острия нос, рядка кафява брада, която едва прикриваше хилавата брадичка, и плешива глава. „Хостийн и Енис.“ Познаваше ги отпреди да научи името си. Хостийн беше бик, трудно го хващаше гневът, но побеснееше ли, ставаше безмилостен и имаше славата на най-свирепия воин от котилото на лорд Уолдър. Енис беше по-стар, по-жесток и по-умен: командир, не прост боец, въртящ меча. И двамата бяха ветерани.
Северняците яздеха плътно след авангарда и опърпаните им знамена плющяха на вятъра. Смрад се загледа в тях, докато преминаваха. Повечето вървяха пеша… и бяха толкова малко. Спомни си голямото воинство, което тръгна на юг с Младия вълк, под вълчището на Зимен хребет. Двайсет хиляди меча и копия бяха тръгнали на война с Роб, или почти толкова, но едва двама от всеки десет се връщаха сега, и повечето от тях бяха мъже на Дредфорт.
В средата на колоната, където беше най-гъсто, яздеше мъж с тъмносива броня върху ватирана туника от кървавочервена щавена кожа. Предпазителите под мишниците бяха изковани във формата на човешки глави, с отворени в предсмъртна агония уста. От раменете му се спускаше розово вълнено наметало, извезано с капки кръв. Дълги ленти червена коприна се вееха от върха на затворения му шлем. „Никой блатен дявол няма да убие Рууз Болтън с отровна стрела“, помисли Смрад, щом го видя. Зад него скърцаше покрит фургон, теглен от шест тежки товарни коня и пазен от стрелци с арбалети, отпред и отзад. Завеси от тъмносиньо кадифе скриваха обитателите му.
По-назад се точеше обозният керван: тежко натоварени фургони с провизии и военна плячка, талиги, возещи ранени и сакати. А в ариергарда — още войници на Фрей. Най-малко хиляда, може би повече: стрелци с лъкове, копиеносци, селяни, въоръжени с коси и криваци, наемни конници и конни стрелци, и още сто рицари, които да го подсилят.
С нашийник, окован и отново в дрипи, Смрад тръгна с другите кучета по петите на лорд Рамзи, закрачил напред да посрещне баща си. Но когато ездачът в тъмната броня смъкна шлема си, лицето под него бе непознато за Смрад. Усмивката на Рамзи се изкриви, щом го видя, и по лицето му пробяга гняв.
— Какво е това, някаква подигравка ли?
— Предпазливост — отрони Рууз Болтън, след като се показа иззад завесите на затворения фургон.
Владетелят на Дредфорт нямаше силна прилика с незаконния си син. Лицето му беше гладко обръснато, не красиво, но не и невзрачно. Макар Рууз да беше влизал в битки, нямаше никакви белези. Макар да беше надхвърлил четирийсетте, все още нямаше бръчки, само по някоя бразда на челото, издаваща възрастта. Устните му бяха толкова тънки, че щом ги стиснеше, сякаш изчезваха напълно. Излъчваше вечна младост и невъзмутимост. На лицето на Рууз Болтън гневът и радостта изглеждаха еднакво. Единственото общо между него и Рамзи бяха очите им. „Очите му са лед.“ Смрад се зачуди дали Рууз Болтън изобщо плаче. „Ако плаче, дали сълзите му са студени?“