Танц с дракони

Отне им три пъти повече време, за да покрият разстоянието, което Смрад беше взел сам. Бяха сглобили груби носилки за четирима от мъжете, които не можеха да вървят; петия го носеше синът му, на гърба си. Това ги забавяше, а всички железнородени бяха наясно колко са беззащитни и уязвими за отровните стрели на блатните дяволи. „Ако умра, ще умра.“ Смрад се молеше само стрелецът да си знае работата, та смъртта да е бърза и чиста. „Мъжка смърт, не като жалкия край на Ралф Кенинг.“

Едноръкият куцаше тежко в челото на процесията. Казваше се Адрак Хъмбъл, така каза, и имал скална жена и три солени жени на Голям Уик.

— Три от четирите бяха издули кореми, когато отплавахме — похвали се той, — а на Хъмбъл често им се пръкват близнаци. Като се върна, най-напред ще преброя новите си синове. Може да нарека някого на вас, милорд.

„Да, наречи го Смрад — помисли той. — А когато е лош, можеш да му отрежеш пръстите на краката и да му дадеш плъхове за ядене.“ Извърна глава, плю и се зачуди дали Ралф Кенинг не се беше оказал щастливец.

Лек дъжд ръсеше от тъмносивото небе, когато лагерът на лорд Рамзи се появи пред тях. Часовият ги изгледа мълчаливо, докато преминаваха. Във въздуха се стелеше дим от кухненските огньове, давещи се в дъжда. Колона ездачи ги заобиколи и обърна зад тях, водена от млад лорд с конска глава на щита. „Един от синовете на лорд Ризуел. Роджър, или може би Рикард.“ Не можеше да различава двамата.

— Това ли са всички? — попита ездачът от гърба на дорестия си жребец.

— Всички, които не бяха умрели, милорд.

— Мислех, че ще са повече. Атакувахме ги три пъти и и трите пъти ни отблъснаха.

„Ние сме железнородени“, помисли той с внезапен изблик на гордост и за един кратък миг отново беше принц, син на лорд Бейлон, кръвта на Пайк. Самата мисъл беше опасна обаче. Трябваше да помни името си. „Смрад, името ми е Смрад, римува се със слабоват.“

Бяха стигнали до самия край на лагера, когато лаят на глутница хрътки издаде приближаването на лорд Рамзи. Ужаса на курвите беше с него, с няколко от фаворитите си — Кожаря, Алин Киселия и Деймън Потанцувай за мен, както и Големия и Малкия Уолдър. Кучетата налетяха около тях, ръмжаха и се зъбеха на чуждите. „Момичетата на Копелето“, помисли Смрад, но веднага си напомни, че не трябва никога, никога, никога да изрича тази дума в присъствието на Рамзи.

Смрад скочи от седлото и се смъкна на коляно.

— Милорд, Ровът Кайлин е ваш. Ето ги последните му бранители.

— Толкова малко. Надявах се на повече. Бяха такива упорити врагове. — Светлите очи на лорд Рамзи блеснаха. — Сигурно сте умрели от глад. Деймън, Алин, погрижете се за тях. Вино и ейл, и всичката храна, която могат да изядат. Кожар, заведи ранените при майстерите ни.

— Да, милорд.

Няколко от железнородените измърмориха благодарности, преди да се затътрят към огньовете в центъра на лагера. Един от Треските дори се опита да целуне пръстена на лорд Рамзи, но хрътките го прогониха, преди да се е доближил, а Алисън отпра парче от ухото му. Кръвта потече по врата му, но мъжът се кланяше и ръсеше хвалби за милостта на негово благородие.

Когато и последните се отдалечиха, Рамзи Болтън се обърна усмихнат към Смрад. Сграбчи го за тила, дръпна лицето му към себе си, целуна го по бузата и прошепна:

— Моят стар приятел Смрад. Наистина ли те взеха за своя принц? Какви проклети глупци са тези железни хора. Боговете им се смеят.

— Искаха само да се върнат у дома, милорд.

— А ти какво искаш, мой мили Смрад? — промълви Рамзи нежно като любовник. Дъхът му ухаеше на вино с подправки и канела, толкова сладък. — Такава доблестна служба заслужава награда. Не мога да ти върна пръстите на ръцете и краката, но все пак трябва да има нещо, което би искал да ти дам. Дали да те пусна на свобода? Да те освободя от службата ти при мен? Искаш ли да заминеш с тях, да се върнеш на голите ви острови сред студеното сиво море и отново да бъдеш принц? Или би предпочел да останеш като мой верен слуга?

Студен нож остърга гръбнака му. „Внимавай — каза си той, — много, много внимавай.“ Не му харесваше усмивката на негово благородие, този блясък в очите му, слюнката, лъснала в ъгълчето на устата му. Беше виждал тези неща преди. „Не си никакъв принц. Ти си Смрад, просто Смрад, римува се с глуповат. Дай му отговора, който иска.“

— Милорд, мястото ми е тук, с вас. Аз съм вашият Смрад. Искам само да ви служа. Моля само за… мях вино, това ще е достатъчна награда за мен… червено вино, най-силното, което имате, всичкото вино, което може да изпие човек…

Лорд Рамзи се засмя.

— Ти не си човек, Смрад. Ти си просто мое същество. Ще си получиш виното обаче. Уолдър, погрижи се. Не бой се, няма да те върна в тъмниците. Имаш думата ми на Болтън. Вместо това ще те направим куче. Месо всеки ден, дори ще ти оставя достатъчно зъби, за да го ядеш. Можеш да спиш до момичетата ми. Бен, имаш ли нашийник за него?