Другата кралица

5. Сгънато в топ брокат от Единбург.

6. Донесено от един от собствените й пощенски гълъби Бог знае откъде, но именно от това писмо съм особено разтревожен, защото птицата не беше изтощена от продължителен полет: който и да го е изпратил, трябва да е някъде наблизо.

7. Пъхнато под седлото й, където го намирам, докато я повдигам да се качи на коня си, за да излезем на езда. Тя се изсмя, сякаш това нямаше значение.

8. В нашийника на кученцето й. Тези последни двама приносители трябва да са хора от собственото ми домакинство, които служат като куриери на приятелите й. Тя лично обучи пощенския гълъб, като се преструваше пред мен, че иска питомни гълъби. Аз лично й ги дадох, което ме превръща в още по-голям глупак.

— Това трябва да спре — казвам й. Опитвам се да говоря строго, но тя тъкмо къпе кученцето си и е сложила ленена престилка върху роклята си, диадемата й е оставена настрана и косата й се спуска по гърба, измъкнала се от фуркетите. Тя е прекрасна като млада перачка в приказна история, и се смее на кучето, което пляска във водата на ваната и се извива, докато тя се опитва да го удържи.

— Шюзбюи! — възкликва тя от удоволствие, че ме вижда. — Ето, Мери, отведете малкия Пеш, той е твърде палав и прекалено мокър.

Кученцето се хвърля, успява да се освободи и се разтръсква енергично, като измокря до кости всички ни. Кралицата се разсмива:

— Отведете го! Отведете го! Vite! Vite!15 И го изсушете!

Връщам си сериозното изражение.

— Предполагам, че няма да ви хареса, ако ви го отнема завинаги?

— Ни най-малко — отвръща тя. — Но защо би ви хрумнало да извършите подобна жестока постъпка? С какво ви е обидил Пеш?

— Или ако откажа да ви давам книги, или нов плат за рокля, или ако не ви позволявам да се разхождате в градината?

Тя се изправя на крака и смъква ленената си престилка — жест, толкова домашен и обикновен, че едва се сдържам да не уловя ръката й и да я целуна, сякаш сме младоженци в собствената ни малка къща.

— Милорд, обиден ли сте ми за нещо? — пита мило тя. — Защо ме заплашвате така? Нещо не е наред ли? Да не би Бес да се е оплакала от мен?

Поклащам глава:

— Става дума за писмата ви — казвам. — Трябва да дадете списък на хората, които имат право да ви пишат. Намирам писма навсякъде. Стражите ми носят по едно почти всеки ден.

Тя свива рамене: типичен за нея жест, който казва, по нейния френски маниер: „Не знам и не ме е грижа.“

— Пфу! Какво мога да направя? Англия е пълна с хора, които искат да ме видят свободна. Всички те са се зарекли да ми пишат, да питат дали могат да помогнат.

— Това ще ни съсипе — казвам й настоятелно. — Ще съсипе както мен, така и вас. Не мислите ли, че Сесил има шпионин в същия този замък? Не мислите ли, че той знае как пишете всеки ден, и че разни хора ви пишат? Нима не мислите, че той чете това, което сте написали и всички писма, които идват за вас? Той е най-големият шпионин в Англия, вероятно знае далеч повече от мен. А дори аз знам, че поддържате постоянна кореспонденция с французите и с испанците и че мъже, чиито имена не знам, непрекъснато ви пишат шифровано, питайки ви дали сте в безопасност, дали имате нужда от нещо, дали ще бъдете освободена.