Ти, който не си за мен

— Адам?

— Здрасти! — усмихват се очите му, когато ме зърва. — Значи все пак успя.

— Извинявай, че закъснях — започвам да се извинявам. — Полетът ми закъсня, а после батерията на телефона ми свърши и видях есемеса ти само преди един час, и…

— Няма проблеми. Тъкмо си наваксах с четенето — прекъсва ме той с небрежно свиване на раменете си. Изгася си цигарата, навива списанието на руло и го пъхва в задния си джоб. — Радвам се, че в крайна сметка успя да дойдеш!

Изглежда наистина доволен и адски сладък и аз усещам как вътрешностите ми се топят като шоколад. През целия си живот съм била укорявана, че съм безполезна и че непрекъснато закъснявам и винаги съм била посрещана с нетърпеливо изсумтяване или ядосано мърморене. Адам е първият човек, който просто се радва да ме види, без въобще да обръща внимание на закъснението ми.

— Аз също се радвам — изричам усмихнато и се повдигам, за да го целуна по бузата. Не искам да ме мисли за натрапница въпреки избора ми на бельо. Така си казвам, макар че пробождането в „О“ точката ми казва друго. И вместо върху бузата му аз се спъвам в тротоара и устните ми се озовават върху неговите. По цялото ми тяло пролазват тръпки и се спускат чак до краката.

Отдръпвам се сконфузено и промърморвам:

— Божичко, извинявай…

— Няма проблеми! — изрича отново той. — Смятах да запазя този ход за по-късно, но щом настояваш, може и сега! — Очите му проблясват закачливо, така че въпреки смущението си аз не мога да не се засмея на глас. Това е още една от характерните черти на Адам — дори когато избухвам в сълзи в полицейските участъци или му се нахвърлям на публични места, той винаги успява да каже нещо мило, за да ми помогне да се успокоя.

— Е… — ухилва ми се той и ме гледа.

— Е… — въздъхвам аз, вдигам ръце, а после ги спускам встрани. „Като същински пингвин“ — казвам си аз и побързвам да пъхна ръце в джобовете на сакото си, преди той да си помисли, че е излязъл на среща с Пингу.

— Ще влизаме ли вече?

— Хайде!

Той хваща ръката ми и ме повежда през стъклените врати към фоайето. Там ни посреща избелял кафяв килим, изпъстрен със златисти спирали и покрит със зигзагообразни белези от прахосмукачка. На стените висят стари плакати, рекламиращи „Кръстника“, някакъв стар филм на Брус Лий, „Световъртеж“ на Алфред Хичкок и множество огледала с очукани рамки в стил артдеко. Ухае на пуканки с масло и освежител за въздух и отвсякъде се вижда, че киното има спешна нужда от пребоядисване, обаче надали новите кина притежават това излъчване на място, където са се извървели поколения.

Повече от ясно е, че всеки, който идва тук, обича това място. Както и — давам си внезапно сметка — аз.

— Тук някога е имало пожарна — обяснява Адам, когато минаваме през фоайето. — Това е най-старото и най-продължително работещото филмотечно кино в Ню Йорк. През 1927 година тук е бил прожектиран първият говорещ филм — „Джазовият певец“ с Ал Джолсън. Ето, има и плакат — виждаш ли го? — Говори възбудено и усещам, че ентусиазмът му е заразителен. — Реакцията на публиката е моментална. Хората просто не могат да повярват! Можеш ли да си представиш само как са се чувствали? В разгара на прожекцията, по време на сцената в нощния клуб, когато Джолсън внезапно проговорил, цялата аудитория в киното станала на крака и започнала да ръкопляска!