Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— А какво казва той в тази сцена? — питам заинтригувана.
Адам си преправя гласа и изрича:
— „Почакайте малко! Почакайте малко! Все още нищо не сте чули!“ — Разсмива се. — Пророчески думи, не мислиш ли?
— Но откъде знаеш всичките тези неща? — поглеждам го с нескрито възхищение аз.
— Нямам представа — свива небрежно рамене той. — Вероятно защото обичам киното. За мен то е като магия. — Замълчава, поглежда ме и допълва: — Както си ти с изобразителното изкуство. То е твоята магия. Та усещането е същото.
Поглеждам към Адам. Мъж на трийсет години, от Бруклин, маниак на филмите. Хобитата му включват преправяне на гласа и нахално вмъкване по коктейли в галерии заради безплатните закуски и напитките. Толкова различен е от мен и въпреки това… Поглеждам го отново и се изпълвам със същото чувство, което усетих и в галерията за модерно изкуство — че дълбоко в себе си двамата сме напълно еднакви.
— Така е — кимвам. — Абсолютно същото е.
Продължаваме напред и минаваме покрай врата, на която пише „Зала Едно“, но не спираме тук.
— А кой ти е любимият филм? Ама най-любимият? — питам, когато стигаме до Зала Две. Спираме пред нея. Не знам защо, но точно в този момент се сещам, че не сме си купили билети.
— Почакай и ще видиш! — отговаря енигматично той и бутва вратата.
— Това ли е изненадата? — Адам, разбира се, може да е купил билетите и по-рано.
— Долу-горе.
Влизаме в мрака на залата.
— Господи, ама тук няма никой! — възкликвам, като оглеждам празните редици.
— Да, знам — кимва Адам и ме повежда надолу по пътеката.
— По дяволите! Забравих да взема пуканките! — изсумтявам внезапно. — Нали такава ни беше сделката? Ти купуваш билетите, а аз — пуканките…
Но не довършвам. Забелязвам, че в мрака проблясва нещо.
Сребърна кофичка. Кофичка за лед!
— Това да не би да е… — обръщам се аз към Адам. В тъмнината ми е трудно да видя изражението на лицето му, но с постепенното приспособяване на очите ми забелязвам, че той ме гледа притеснено и се усмихва.
— Надявам се, че обичаш шампанско — отбелязва и сякаш от нищото вади бутилка.
— Ама как… — шашвам се аз. Съвсем сериозно ви казвам! За първи път през живота си нямам какво да кажа!
— Операторът ми е приятел — обяснява Адам. — Дължеше ми малка услуга. — И започва да бели фолиото около тапата.
— Искаш да кажеш, че цялата тази зала е само на наше разположение?! — възкликвам сащисано.
— Можеш да го наречеш частна прожекция — ухилва се той и точно в този момент тапата на шампанското излита. — Мамка му! — провиква се той и се опитва да улови виното в пластмасова чаша. — Извинявай, обаче забравих чашите. Затова в последния момент се наложи да взема пластмасови — промърморва и ми подава една.
— Честно да ти кажа, винаги съм смятала, че шампанското върви най-добре в пластмасови чаши! — усмихвам се широко и после се чукваме символично.
— Върви си и с пуканки! — допълва той и вади отнякъде огромна кутия.
— Хей, ти да не би да си факир? — ахвам, неспособна да повярвам на очите си.
— Нещо подобно — усмихва се той, когато си грабвам шепа топли пуканки с масло.
— Ммммм… — измърквам доволно.
— Шшшшт! Филмът всеки момент ще започне! — усмирява ме с целувка по устата той.
Оказва се, че любимият му филм е „Осем и половина“ на Фелини. И през следващия час и малко отгоре потъвам напълно в историята на Гуидо — италиански режисьор, чиито спомени и сънища се смесват с реалността.
— Беше страхотно! Наистина! Макар че почти нищо не разбрах — признавам си по-късно, докато довършвам второто си парче пица. След като излязохме от киното, си купихме парчета пица за вкъщи и сега си ги похапваме на път към моята квартира.
— Точно както се чувствам и аз пред твоите картини — отбелязва той, докато се качваме по стъпалата към апартамента.