Часовникът на Пандора

Рейчъл Шъруд го погледна съчувствено, макар че в мига, в който той се появи, сърцето й скришом възнегодува. Не че имаше нещо против Роб, но в негово присъствие се чувстваше някак неловко. Когато преди половин час тя се върна в кабината, честно казано, се зарадва, че Холанд е сам. Беше се оттеглила да подремне и все още сънена, седна на столчето си. Разтърка очи, пооправи омачканата си пола, а Джеймс се обърна към нея с усмивка и взе ръката й в своята. В жеста му имаше толкова нежност и топлота, че изведнъж й се прииска да я приюти в прегръдката си. Стисна горещата му длан и усети прилив на сигурност и сила.

— Как сме с горивото, Джеймс? — прозина се Роб.

— Горе-долу според очакванията. Остават ни около десет тона и половина. — Холанд огледа партньора си загрижено. — Как си, Дик? Успя ли да си отпочинеш малко?

— Малко, да. Ще си почивам, след като се приземим и свърши цялата тази дандания. Знаеш ли, докато лежах оттатък, си мислех… дали все пак да не включим радиото? Може да чуем нещо ново. Току-виж, са надушили къде отиваме и ни готвят тържествено посрещане с букет от заряди.

— И така да е, вече нищо не можем да направим. Нямаме достатъчно гориво, за да отидем другаде.

— Прав си — въздъхна Роб.

— Всъщност, Дик, аз преди малко пробвах да уловя някоя станция с транзисторчето на един от пътниците, но нищо не се получи. Тук, под екватора, сигналът е много слаб, а и електрониката в кабината пречи. Освен шум и писукания, друго не се чува.

Роб посочи към радара. На екрана имаше обратен сигнал от стотина километра северно от острова.

— Там явно има ядро на гръмотевичен облак. Виждаш ли червеното в средата?

— Ха! Какви са тия гръмотевици преди разсъмване? — учуди се Холанд. — Доста необичайно. Да не би да е ехо от някоя вчерашна буря?

— Ще заобиколиш ли мястото?

— Да, но чак когато се доближим до него.

През прозорците на кабината безлунното небе приличаше на вълшебен виолетов плащ, обсипан с безброй звезди. Холанд намали осветлението в кабината, за да привикнат очите му към нощния мрак — слънцето щеше да озари хоризонта едва след половин час. В далечината вече се виждаха мъглявите светлини на острова. В облаците тук-там проблясваха мълнии, а червеното петно на радара сочеше, че макар и локална, бурята е с мощен гръмотевичен заряд. За да я избегне, Холанд промени курса с петнайсетина километра на запад и 45 градуса надясно.

Роб се наведе напред и се взря в странните чертички, внезапно появили се на радарния екран. Побиха го студени тръпки — точно такива чертички бе зърнал преди няколко часа, когато наближаваха африканското крайбрежие.

— Джеймс…

Холанд долови тревогата в гласа на Роб и проследи погледа му. Чертичките бяха изчезнали. Радарът сега отчиташе единствено сигналите от острова и от бурята.