Дванайсетата карта [bg]

— Купих ги, за да се сетиш, че са от мен. Знам, че вече си голяма за тях.

— Ами другото ти семейство?

Джакс поклати глава:

— Знам какво ти е казала Винъс, Джини.

Тя се подразни, че използва прякора, който ѝ бе измислил преди години: съкратено от „Джинива“ и „джиниъс“ („гений“).

— Измислила си го е, за да те настрои срещу мен. Не е вярно, Джини, никога не бих ви изоставил. Просто ме арестуваха.

— Арестували ли са те?

— Вярно е — намеси се Бел. — Видяхме досието му. Бил е арестуван в деня, когато ви е напуснал. Лежал е в затвора. Преди два месеца са го освободили.

Джакс разказа за грабежа, колко отчаяно се е нуждаел от пари, за да ѝ осигури по-добър живот и да помогне на майка ѝ.

Оправданията му бяха изтъркани. Толкова често ги беше слушала от други хора. От всеки наркопласьор, джебчия, измамник.

„Направих го за теб…“

Тя погледна книгата в ръцете си. Беше използвана. На кого ли е принадлежала, когато е била нова? Къде бяха майката и бащата, които са я купили за детето си? В затвора ли лежаха, или миеха чинии; а може би караха скъпа кола и бяха изтъкнати хирурзи?

Дали баща ѝ не я беше откраднал от някоя антикварна книжарница?

— Дойдох за теб, Джини. Толкова исках да те открия. Още повече се отчаях, когато Бети ми каза, че са те нападнали… Какво стана вчера? Кой те преследва? Нищо не ми казаха.

— Видях нещо — небрежно отвърна тя; не искаше да му дава информация. — Може би съм станала свидетел на престъпление.

Тази насока на разговора не я интересуваше. Тя го погледна и каза по-хладно, отколкото възнамеряваше:

— Мама почина.

Той кимна:

— Научих едва когато дойдох. Но това не ме изненада. Тя беше зле. Може би сега е по-щастлива.

Джинива не беше съгласна. Нищо на небето не може да компенсира нещастието, да умреш сам, със съсухрено тяло и лице, подуто като жълт балон.

Нито страданията от жалкото съществувание, когато се съвкупяваш с непознати за малко дрога, а дъщеря ти чака пред вратата.

Джинива премълча мислите си.

Баща ѝ се усмихна:

— На хубаво място си се уредила.

— Беше временно. Вече не съм там.

— Защо? Къде живееш?

— Още не знам.

Джинива съжали, че го каза. Така му даваше за какво да се хване и той, разбира се, се възползва:

— Пак ще помоля за разрешение да се преместя тук. Когато разберат, че имам семейство, може да позволят.

— Нямаш семейство.

— Знам, че си ми ядосана, скъпа, но ще се реванширам. Аз…

Тя хвърли книгата.