Дванайсетата карта [bg]

Някакъв човек около четирийсетте, тичащ за здраве, мина покрай Джакс — бездомния ветеран с раница, намерено в боклука палто, пистолет в чорапа и трийсет и седем цента в шапката за подаяния.

Изражението на минувача не се промени, но той леко се отклони от пътя си, за да заобиколи малко по-отдалеч едрия чернокож. За Джакс обаче този жест бе ясен, както ако човекът беше спрял и си бе плюл на петите в обратната посока.

Драйфаше му се от тези расистки предразсъдъци. Все едно и също. Тия хора щяха ли да се променят някога?

Кой, по дяволите, можеше да каже?

Джакс се наведе да нагласи пистолета, който му убиваше на глезена, и пак тръгна по улицата, като накуцваше.

— Дай дребни — разнесе се глас зад него.

Джакс се обърна и видя висок, прегърбен мъж с черна като катран кожа. Непознатият повтори:

— Ей, дай дребни, пич.

Джакс се направи, че не го чува. Странна работа — цял ден се правеше на просяк, а сега ето ти един истински.

— Ей, дребни.

— Нямам.

— Айде бе, всеки има дребни. И са неудобни. Не искаш ли да ги разкараш? Тежат и не можеш нищо да си купиш с тях. Правя ти услуга, брато. Айде.

— Чупи се.

— Гладен съм.

Джакс се обърна и се сопна:

— Как ли пък не? А откъде взе пари за тези скъпи парцалки? — Дрехите на просяка бяха мръсни, но здрави и доста прилични, тъмносин анцуг „Адидас“. — Намери си работа.

Джакс се обърна и продължи по пътя си.

— Така значи — изсъска прошлякът, — не даваш мангизи. Дай си тогава шибаните ръце!

— Кое…

Преди да се обърне, непознатият го ритна през краката и Джакс падна. Посегна към пистолета, но нападателят изви ръцете му зад гърба и притисна до слепоочието му голям пистолет.