Дванайсетата карта [bg]

— Все отлагаш изследванията, а през цялото време си знаел, че можеш да я движиш.

— Не знаех. Досега. Не съм се и опитвал. Страхувах се, че няма да мога. Затова престанах да мисля за това. — Той сви рамене. — Но промених решението си. Навих се да пробвам, но исках да сме сами, без доктори, без машини.

„Но и да не съм сам“ — добави мислено.

— И не ми каза!

Тя го плесна по ръката.

— Това не го усетих.

Засмяха се.

— Удивително е, Райм — прошепна тя и го прегърна. — Ти успя. Наистина успя.

— Пак ще се опитам.

Райм погледна Сакс, после — дясната си ръка. Съсредоточи се. След миг пръстите му потрепнаха. Сетне, като новородено жребче, дясната му ръка преодоля петте сантиметра до нейната и я стисна за китката.

Очите ѝ се насълзиха от радост и тя се засмя.

— Нещо да кажеш? — попита той.

— Значи ще продължиш с упражненията?

Райм кимна.

— Да уредим ли за утре час при доктор Шърман?

— Може. Освен ако не изникне нещо. Напоследък съм доста зает.

— Задължително ще насрочим изследвания — заяви Сакс.

Загаси лампата и се притисна до него. Райм усещаше присъствието ѝ, макар че не чувстваше допира.

Умълчаха се и Райм се втренчи в тавана. Дишането на Сакс стана по-равномерно. Изведнъж той се намръщи. Нещо гъделичкаше гърдите му. Отначало си помисли, че е отразена болка. После се уплаши, че получава пристъп на дисрефлексия. Даде си сметка обаче, че е нещо съвсем друго и не е свързано с нервите, мускулите или вътрешните органи. Като истински учен Райм се замисли за чувството, което изпитваше. Можеше да го сравни с онова, което видя върху лицето на Джинива при срещата им с адвоката на банката. С онова, което Чарлз Сингълтън изразяваше в писмата си.