Бляскавият двор [bg]

Нямаше планиране за партита. Нямаше танци. Нито украсени със захарни фигурки стъклени подноси. Нито музика в стаята за свирене. Нито пък стая за музика.

А ръцете ми бяха... ами, не същите като някога.

Когато Сед­рик най-сетне се появи, метях пръстения под на хижата – нещо, кое­то ми се струваше напъл­но безсмислено. Имах чувството, че най-вече само размествам мръсотията. Бях на крак от изгрев-слънце и това беше само едно от множеството неприятни задъл­же­ния, кои­то бях изпълнила. Вдигнах глава да си избър­ша челото и стреснато видях Сед­рик да стои на прага, гледайки ме с удивено изражение. Пуснах метлата на пода и се хвърлих в прегръдките му, при кое­то едва не го съборих. Той се подпря на рамката на вратата, а пос­ле ме притисна по-плътно към себе си. Опрях ръка на гърдите му, за да осъзная колко реален и осезаем беше.

– Не си мъртъв – прошепнах.

Той сподави смеха си:

– И на мен ми е приятно да те видя, скъпа.

Исках да подхвърля някаква шега, за да скрия истинските си чувства. Не исках да узнае колко се бях страхувала през тези пос­ледни няколко дни, че си бях представяла как му се случват ужасни неща, как се боях, че всички тези мечти, кои­то бяхме градили, ще бъдат погубени. Но когато Сед­рик ме огледа и усмивката му помръкна, разбрах, че можеше да види всичко това в очите ми.

– Съжалявам – изрече меко.

– Сед­рик, къде беше? – Прегърнах го по-здраво и сега видях, че беше толкова мръсен и неспретнат, колкото и аз. – Толкова се тревожех.

– Знам, знам. Трябваше да ти пратя вест, но имаше толкова много за вършене. Повече, отколкото очаквах. Съвсем скоро ще видиш.

– Току-що свършихме със закуската, но на драго сърце ще ви предложа овесена каша – обади се госпожа Маршъл иззад гърба ми. Бях забравила, че е там. Тонът ѝ бе дружелюбен, но в него имаше остра нотка, коя­то и двамата със Сед­рик разбрахме. Побързахме да се отдръпнем един от друг.

Въпросната овесена каша беше едно от най-без­вкус­ни­те неща, кои­то бях яла някога. В Блу Спринг Манър и Уистерия Холоу Сед­рик винаги бе придирчив и нас­тоя­ва­ше яйцата да са приготвени на очи, а питките с пълнеж – затоплени. Предположих, че ще откаже такова прос­то ядене, но за моя изненада той прие и изя­де две купички. Когато свърши, поиска от семейство Маршъл позволение да ме заведе до учас­тъка си.

– Знам, че тя сигурно има все­въз­мож­ни неща за вършене тук, но бих искал да ѝ покажа земята – каза той. – Ще я върна до вечеря.