Родена магьосница

Там бе легнал и със Сафира.

Радж Атън тръсна глава да прогони спомените. Нямаше вече място за тях. Радостта на живота му си бе отишла.

От всички Драгоценни кралства, заради своя кръвен метал Картиш винаги беше смятано за най-богатото. През столетията каифите на тази земя бяха затлъстели. Бяха контролирали кръвния метал и можеха да налагат цени, каквито на тях им изнася. Освен това те знаеха точно колко силари е закупил през годините всеки владетел и така, регулирайки товарите, се стараеха никой да не изгради достатъчно мощна сила, за да ги нападне.

През столетията те бяха играли ролята на кукловоди, дирижирайки възхода и падението на държави, за които знаеха само от слухове. Тези дебели старци бяха държали ножа си опрян в шийната вена на света и се поздравяваха за своето лукавство.

Допускаха и грешки, разбира се. От време на време някои товари се озоваваха в погрешни ръце и каифите на Картиш се оказваха избити до крак. Светът почти не го забелязваше, защото залезът на един деспот винаги води до възхода на друг.

Радж Атън ги беше избил много лесно.

Когато стигна до Двореца на канарчетата, самият палат грееше както винаги и водопадите се сипеха като сребриста мъгла под звездното небе.

Но по девствените му околности се бе разположила армия и земята бе почерняла от шатри и мъжки тела. Долината никога нямаше да се изцери от двойното проклятие на халската развала и щетите, нанесени от войската.

Из долината смътно просветваха пушливи огньове. На мили около палата се бяха разположили на бивак не по-малко от два милиона души. Вонята на хора, коне и слонове беше непоносима. Навсякъде около биваците цвилеха коне и слонове тръбяха гладни; гласовете на мъжете, привършили дажбите си, също звучаха високо и хрипливо. В долината се беше възцарил пълен хаос.

Радж Атън препусна надолу през хълмовете и армията от триста хиляди души се понесе в галоп, за да не изостане.

Херолдите му запалиха факли, както пред него, така и зад него. Хората виждаха осанката му и обаянието му ги изпълваше с благоговеен трепет.

Той извика на струпалите се долу прости войници и гласът му отекна гръмовно:

— Мъже на Индопал, как може да седите тук нехайно, когато халите ни зоват на бран? Станете веднага! Сберете броня и оръжие. Призори тръгваме на битка. Обещавам ви победа!

Срещна пълководеца Айсала Пуснабиш при портите на двореца. Пуснабиш се смъкна на колене в знак на преклонение.

— О, Велика зора на живота ни — рече той, — благодарим ти, че ни избавяш.

— Моите Посветители в безопасност ли са? — попита Радж Атън.

— Отведохме ги далече още при първия знак за беда, о, Велики. Вече трябва да са стигнали до морския бряг и плават на север към двореца Гуза, в Деяз.

Радж Атън се чувстваше изнемощял, разглобен. Лявата му ръка трепереше.

— А моите силари?

— Те са в съкровищницата, о, Слънце на нашето утро.

Радж Атън не го интересуваше нищо повече. Войските му се подготвяха за битка и той разполагаше с достатъчно хора, за да може да залее с тях хълмовете и да затисне халите в тяхното леговище.